Выбрать главу

Обикновено работеше в колибата късно следобед, когато маркизът бе зает с арендаторите или залягаше над счетоводните си книги.

Леля Уини обаче знаеше с какво се занимава и, за нейна изненада, сякаш одобряваше интересите й.

— Понякога моят племенник е нелепо старомоден. Винаги си е представял, че ще си вземе кротка и покорна съпруга. Но такава жена никога не би го направила щастлив. Следвай сърцето си, Катрин. Трябва да сториш онова, което е най-добре за теб. След време племенникът ми ще се научи да те възприема такава, каквато си.

Но Катрин не беше на същото мнение. Точно затова продължаваше да смята, че най-доброто решение за двама им е да анулират брака, макар сърцето й да се свиваше всеки път, когато си помислеше да напусне Касъл Ранинг. Мислено се съпротивляваше на самата представа, че се омъжва за друг освен маркиз Личфийлд — нещо, което несъмнено трябваше да направи, за да се спаси от вуйчо си. Скоро щеше да е достатъчно голяма, за да се омъжи без неговото съгласие, но докато навършеше двадесет и четири, ако останеше неомъжена, той продължаваше да е неин настойник.

Питаше се какво ли ще предприеме Дънстън, след като наследството й бъде прехвърлено на маркиза и неговия адвокат, Натаниел Уитли. Документите вече се подготвяха и тя тайничко се надяваше, че вуйчо й се гърчи от безпокойство и гняв. Вероятно щеше да прекара остатъка от живота си в мизерия, но това не я тревожеше. Ако беше загрижена за някого, това бе младата й братовчедка Мюриъл, безгласна пионка в ръцете на властния си баща.

Вероятно трябваше да поговори с Люсиен и да се увери, че момичето ще получи някаква месечна сума и прилична зестра.

С изключение на това, не изпитваше никакво съжаление към граф Дънстън. Сигурна беше, че един ден той ще гори в пламъците на ада.

Дъглас Рот, граф Дънстън, седеше на бюрото си във великолепно обзаведения кабинет в Милфорд Парк. С годините бе започнал да възприема като своя тази типично мъжка, облицована с дъбово дърво стая, която някога бе принадлежала на последния граф Милфорд. Всъщност бе започнал да смята, че всичко в Милфорд Парк му принадлежи. Беше повярвал, че ще прекара остатъка от живота си в лукса, който му предлагаше този дом.

А сега, благодарение на подлата си племенница, щеше да бъде изхвърлен от тук като ненужен боклук. И още — щяха да го заставят сам да издържа себе си и дъщеря си, а това нямаше да трае дълго, тъй като повечето от парите, източени от сметката на Катрин, вече бяха изхарчени за екстравагантни забавления.

Дъглас стисна мълчаливо зъби, а пръстите му нервно мачкаха крайчеца на документите, които четеше. Нямаше да позволи това да се случи. Нямаше да остави онази измамница да провали плановете му.

Щом чу почукването, което очакваше, Дъглас стана и се насочи към вратата. Мъжът в коридора се поклони за поздрав и се плъзна покрай него в стаята. Настани се на креслото до бюрото му, а Дъглас се върна на обичайното си място.

— Е, знаеш какво искам да чуя — каза графът без излишни предисловия. — Какво направи по въпроса?

Управителят на владенията му, Евън Слоан — висок и едър човек, с остър нос и пясъчно руса коса — се облегна на стола си.

— Може да се каже, че сключих сделка със самия дявол. — Слоан работеше за Дънстън от години и се справяше еднакво добре с управлението на земите му — земите на Катрин, поправи се мислено той, и определени лични проблеми.

И му беше верен до смърт. При положение, че получаваше солидно възнаграждение и живееше в хубава къща във владенията му, това не беше никак изненадващо.

— Сделка с дявола, а? И що за сделка е това?

Слоан простря ръце пред себе си.

— Предложих известна сума пари, в случай че маркиз Личфийлд случайно срещне смъртта си.

Дъглас подскочи като опарен.

— Господи, човече, да не си полудял? Поне половин Англия ще се опита да го убие. И ако свържат смъртта му с мен…

— Няма начин — отвърна спокойно Слоан. — Освен това съм наел само двама мъже. Единият вече направи опит. „Бандити“ причакали плячката пред една кръчма, близо до Касъл Ранинг. За съжаление опитът бил неуспешен. За по-удобно вторият мъж работи при маркиза. Той ме увери, че може да свърши работата, без да предизвика излишни подозрения.

Дъглас потърка замислено брадичката си.

— Предполагам, че наградата ще отиде при онзи, който успее в начинанието.

— Точно така.