Дъглас се облегна удобно в стола си. Пръстите му разсеяно барабаняха по документите.
— Добре. Тази идея може да се окаже печеливша. Ще видим дали твоята сделка с дявола ще проработи.
— Ще проработи, уверявам ви. И двамата наемници имат своите шансове. Само въпрос на време е някой от тях да успее.
— Надявам се да не им е нужно много време. Дават ми срок от тридесет дни, за да напусна имението. — Дъглас се усмихна ехидно. — Аз обаче нямам намерение да си вървя.
Слоан се досещаше за думите, които останаха неизречени.
— Нито пък аз, милорд.
Дъглас го изчака да излезе. Веднага щом вратата се затвори зад гърба му, той взе документите, които тази сутрин бе получил от Натаниел Уитли. Дънстън стисна зъби и ги разкъса наполовина, после отново и отново. Тънка усмивка изкриви устните му, докато ги хвърляше в месинговото кошче за отпадъци.
Люсиен се притесняваше за леля си. По време на празниците тя изглеждаше необичайно затворена в себе си. Беше се надявал, че след края им Уини ще възвърне доброто си настроение и в известен смисъл се случи точно това. Но по някакъв странен начин леля му изглеждаше далечна и самотна. Катрин също го бе забелязала и нейната загриженост подсили твърдата му решимост да открие причината.
С намерение да говори с Уини, този следобед той се върна от полето по-рано от обикновено. Все още облечен в костюма си за езда, маркизът я повика в червената стая — малко, уютно салонче в дъното на къщата, където напоследък тя прекарваше по-голяма част от времето си.
— Добър ден — поздрави го тя. — Рийвс каза, че си искал да ме видиш.
Люсиен я покани вътре и я настани на дивана под огромния прозорец, който гледаше към градината. Той самият се настани в удобното кресло насреща й и посочи подноса с чай върху масата.
— Навън е доста студено. Помислих си, че няма да имаш нищо против да изпиеш един чай с мен. Би ли наляла за двама ни?
— Разбира се. — Усмихната, тя се зае със задачата. Наля горещ чай в порцелановите чаши и добави по малко сметана и бучка захар, както и двамата го обичаха. После му подаде неговата чаша и се облегна на дивана.
— Боя се, че не знам откъде да започна — подхвана Люсиен.
Уини се усмихна.
— Обикновено е най-добре да се говори направо.
— Добре. Нека първо ти кажа, че и двамата с Катрин много се тревожим за теб.
Уини изглеждаше изненадана. Светлите й вежди се извиха в дъги, чашата замря на път към устните й.
— Господи, защо трябва да се притеснявате за мен?
Люсиен отпи от чая си.
— Нещо те измъчва, Уини. Виждам го по очите ти, Катрин също го е забелязала. Искам да ми кажеш какво е то.
Чашата се разлюля в ръката й.
— Но това е… Това е нелепо. Нищо не ме измъчва.
Той посегна да вземе чашката от ръката й.
— Моля те, не се опитвай да ме заблудиш, Уини. Като глава на семейството, твой племенник и приятел, искам само най-доброто за теб. Довери ми се и ми кажи какво не е наред.
Сините й очи плувнаха в сълзи.
— Щях да ти кажа, само да можех. Но няма да е честно.
— Защо не?
— Защото това засяга един човек, който е на служба при теб. Ако ти кажа какво се случи, вероятно ще промениш мнението си за него, а аз не желая това.
Люсиен застана нащрек.
— Този човек… наранил ли те е по някакъв начин? Защото, ако го е сторил…
— Не, не. Няма нищо такова. Мъжете винаги ухажват жените. Ако беше някой друг, вероятно щях да се чувствам поласкана, но… Е, просто съм се заблуждавала, че точно този човек е различен. Може би самата мисъл, че съм го преценила погрешно, ме притеснява толкова много.
— Много мъже биха те намерили привлекателна, лельо Уини. Ти си изключително красива жена.
Бледа руменина плъзна по лицето й.
— Благодаря — пророни тя.
Той се усмихна едва доловимо.
— Може би този човек, просто не е могъл да се сдържи.
Уини извърна очи. Пръстите й си играеха с гънките на светлосинята й рокля.
— Но той е женен, милорд.
Люсиен се намръщи.
— Женен? За малко си помислих, че става дума за Натаниел Уитли, защото сам се уверих колко много държи на теб. Но след като Нат не е женен…
Уини рязко се изправи, а лицето й поруменя от гняв.
— Разбира се, че е женен. Нат се ожени за Ема Хансън две години след като двамата с него… Исках да кажа, че е женен вече повече от двадесет години.
Люсиен й се усмихна нежно. Лъч на просветление проблесна в съзнанието му.
— Ема почина преди две години, Уини. Мислех, че знаеш. Сигурен съм, че Нат също е смятал така. Да, ти живееш в замъка едва от шест месеца, но след като двамата с Нат бяхте официално представени един на друг, реших че вестта за смъртта на Ема трябва да е стигнала до теб.