— Ема… Ема е мъртва? — Уини се изправи, но краката сякаш не я държаха.
— Да. Съжалявам.
Тя се обърна и вторачи поглед някъде в градината, но сякаш не виждаше нищо пред себе си. Ръцете й се впиха в полите на роклята й, но дори така бе очевидно, че треперят.
— Ако Ема е мъртва, значи Нат трябва да е вдовец.
— Точно така. Смъртта й бе доста болезнено събитие за него, но мисля, че през изминалите две години се е посъвзел.
— Натаниел каза… — Тя преглътна, все още вперила поглед през прозореца. — Нат показа известен интерес към мен. Искаше просто да се виждаме, това е. Помислих си, че ми прави неприлично предложение. Мислех… — Тя се обърна към него и Люсиен видя сълзи в очите й. — Отказах му, доста грубо при това. А Нат си е помислил, че причината е… Господи, какво направих!
Уини се втурна към вратата и почти стигна до нея, преди да осъзнае, че Люсиен я гледа вторачено.
— Извинявай, но трябва да вървя. Трябва да отида до града, за да разреша изключително важен въпрос.
Маркизът остави чашата си и стана на крака.
— Да, разбрах, че имаш важен проблем. Ще наредя да направят нужните приготовления, двете с камериерката ти можете да тръгнете още утре рано сутринта.
Той се приближи до нея и Уини припряно избърса сълзите си.
— Ако нямаш нищо против, предпочитам да замина още днес. Само за час ще събера багажа си и ще тръгна.
— Идеята не ми изглежда добра, лельо Уини. В Лондон вече ще е тъмно, когато пристигнеш. Съветвам те да изчакаш…
Тя посегна и сграбчи ръката му.
— Моля те, Люсиен! Трябва да тръгна още днес. Умолявам те, не се опитвай да ме спреш.
Никога преди леля му не бе проявявала подобно упорство. Хрумна му, че явно не му е разказала цялата история, но каквото и да беше скрила, може би след това пътуване до Лондон проблемът щеше да се разреши, а леля му — да възвърне доброто си настроение. Люсиен кимна едва доловимо.
— Ще изпратя двама лакеи да те придружат. Можеш да тръгнеш веднага щом решиш.
Уини стисна ръката му с благодарност, обърна се и се забърза към вратата.
Люсиен я наблюдаваше замислено, все още леко загрижен за състоянието й, но и доволен, че каквито и противоречия да бяха възникнали между двама им с Натаниел Уитли, той допринасяше за разрешаването им. После Люсиен нареди да приготвят каретата, а леля си видя отново броени минути по-късно, когато заедно с готовите си куфари слезе пред входната врата.
Маркизът застана на верандата до нея.
— Надявам се да пътуваш безопасно и да се видим в края на седмицата. — Уини му се усмихна, помаха и се спусна надолу по стълбите. — Между другото — извика Люсиен в момента, в който леля му се качваше в каретата, — защо не виждам жена си днес? Изглежда, че никой не знае къде е. Търсих я навсякъде, но няма и следа от нея.
Цветът се отдръпна от лицето на Уини. За миг погледът й се стрелна към потока, които си пробиваше път през горите.
— Боя се, че и аз не знам — отвърна му, без да го погледне в очите. — Може да е отишла до селото.
Някакво мускулче трепна на челюстта му.
— Сигурно е така — каза й той, без да го вярва. Уини го лъжеше, а тя не беше добър лъжец, особено когато умът й вече бе на път за Лондон. Прикриваше Катрин — но защо?
Леля му изкачи стоманените стълбички на каретата и се настани до камериерката си. Когато колелата се завъртяха, тя му помаха през прозореца, но погледът й отново се насочи към потока.
Точно в този миг като мълния го осени мисълта, къде всъщност е отишла жена му. Заля го вълна от неверие и бурен гняв.
— Дяволите да я вземат! — С гигантски крачки той се насочи към входа на замъка и само за миг спря на вратата. — Рийвс! — извика с най-гръмовния си глас. — Незабавно ми донеси пелерината!
— Да, милорд. — След миг икономът се върна с тежкото вълнено наметало и Люсиен го преметна през раменете си. Бесен заради упоритостта на Катрин и собствената си глупост, той забърза към конюшнята.
Не му отне много време да стигне до малката каменна колиба, където някога живееше пазачът. Още щом изкачи хълма, разбра, че подозренията му са основателни. Кестенявата кобила на Катрин пасеше кротко наблизо, а от комина се издигаше сивкава струйка дим.
Люсиен изруга през зъби и се спусна надолу по хълма.
— Надявам се това да помогне, мисис Финч. Раните от изгаряния могат да бъдат много опасни, да не говорим колко са болезнени.
— Тук сте права, мила. — Кокалестата женица се засмя и разкри редица развалени зъби. — Гърбът ми вече е по-добре.
Катрин можеше да си представи какво изпитва жената насреща й. Беше я намазала с мехлем от свинска мас, който бе открила в журнала на лекар, служил в Индия. Мазилото бе сторило чудеса при всички, на които го бе прилагала. Надяваше се да свърши работа и при мисис Финч.