Уини бе плакала с дни, но баща й не се смили над нея. Скоро след това й избра за съпруг виконт Бекфорд, и макар тя да смяташе, че обича Нат, се примири с решението на баща си, защото сред аристокрацията така бе прието. След време дори успя да си внуши, че любовта й към Натаниел е била само хлапашко увлечение.
Но никога не успя да го забрави.
Уини затвори очи при спомена за Натаниел Уитли, седнал във всекидневната на Касъл Ранинг само преди броени дни. Изглеждаше непоносимо привлекателен. Непрекъснато мисля за теб, Уини. Бих искал да се виждаме по-често.
Господи, как го бе отблъснала само! Несъмнено той бе приел, че все още не го намира достатъчно добър за нея. Всъщност някога баща й смяташе така, не тя, но той никога нямаше да го узнае, ако сама не му обяснеше.
Най-после зората озари небето и Уини стана от леглото още по-изтощена, отколкото бе пристигнала предната вечер. Все пак тя направи сутрешния си тоалет й внимателно подбра какво да облече — тъмносиня рокля от тафта с разкошно надиплени ръкави, пристегната в талията с бледоморав кадифен колан. Широките поли правеха талията й да изглежда тънка като у младо момиче.
Личната й камериерка, Флоранс Таубер, се постара доста над прическата й, оформяйки меките руси къдрици върху главата й.
— Изглеждате невероятно, милейди. — Жена в средата на четиридесетте, с изпито лице и дружелюбни очи, Фло служеше на Уини още от шестнайсетгодишна.
— Благодаря, Фло. — Тя се завъртя пред внушителното огледало. Надяваше се Нат да не забележи тъмните кръгове под очите й или леко подпухналото й от сълзи лице.
Фло наметна върху раменете й поръбената с кожа пелерина, която я обгърна в топлите си гънки.
— Вие сте неповторима, милейди. Който и да е щастливецът в тази прекрасна утрин, няма начин да не ви забележи.
Уини почувства, че се изчервява. Нямаше представа откъде Фло се е досетила, че е замесен мъж, но не можеше да отрече истината. Само се надяваше Фло да се окаже права и Нат наистина да не остане безразличен. Още повече се надяваше той да й прости.
— Мислиш ли, че каретата вече ме чака?
— Отвън е. — Фло й се усмихна с разбиране. — Вдигнах бедния Хари още преди зазоряване, за да съм сигурна, че ще е готов.
Уини се усмихна и кимна.
— Предай му моята благодарност.
Макар да беше неприлично рано и Уини да не беше сигурна, че Нат вече ще е в кантората си, тя решително се качи в каретата и колелетата затрополиха по калдъръмената уличка. Не й отне много време да стигне до сградата на Треднийдъл Стрийт. По това време на денонощието нямаше много движение — предимно товарни коли, амбулантни търговци и наемни файтони, които извозваха работници.
Неголямата тухлена постройка изглеждаше сънена и съвсем празна. Уини нареди на кочияша да я изчака, отиде до вратата и я намери заключена, но въпреки това повдигна тежкото месингово чукало и похлопа с надеждата някой да й отвори.
За нейно облекчение отвори самият Нат. Когато я разпозна, той отстъпи от изненада крачка назад и мигновено надяна каменна маска на лицето си.
— Лейди Бекфорд. Очевидно сте станали непривично рано тази сутрин.
Уини мачкаше нервно края на наметалото си.
— Трябва да говоря с вас. Може ли да вляза?
Той отвори вратата малко по-широко.
— Разбира се. — Непроницаемото му изражение се смени от силна тревога. — Надявам се, че не се е случило нищо лошо. Добре ли е маркиз Личфийлд? Нали не е станала някаква злополука?
— Не, няма нищо такова. — Тя го наблюдаваше изпод спуснатите си редници, докато я въвеждаше в кантората си и затваряше вратите след тях. Стори й се, че изглежда дори още по-привлекателен от последния път, когато го видя, с прошарената си тъмна коса и наситено сини очи. — Не идвам тук по работа. Посещението ми е изцяло лично. Трябваше да ви видя…
Гласът й замря. Цяла нощ се бе опитвала да намери подходящите думи, но така и не успя, а сега още повече й се изплъзваха.
— Вероятно е по-добре да поседнете, лейди Бекфорд. — Строго официалното му отношение дълбаеше дълбока рана в душата й.
— Предпочитам да говоря оттук, ако нямате нищо против. — Тя се изправи сковано, решена да говори направо. — Дойдох да се извиня, Натаниел.
— Да се извините? — Усмивката му беше леко иронична. — За какво да се извинявате? Ако става въпрос за последните ни няколко разговора, аз съм този, който трябва да се извини. Проявих непочтителност и вие ме поставихте на мястото ми. Все пак аз съм обикновен гражданин, а вие сте графиня Бекфорд. — Макар думите му да звучаха искрено, Уини не пропусна да забележи сарказма в гласа му. Нищо у Натаниел Уитли обаче не подсказваше, че той е по-низш от нея, и самата Уини не възприемаше нещата така.