А нощем той идваше в спалнята й и тя мигом забравяше и работата си, и желанието си да чете медицински книги. Една дълга, разтърсваща целувка, едно докосване на онези сръчни, опитни ръце, и Катрин можеше да мисли единствено за Люсиен, за удоволствието, което й доставяше и за това колко много го желае. Едва на сутринта, когато той се измъкваше от леглото й, я връхлитаха мисли за несподелената й любов и мъчителна болка засядаше в гърдите й.
Никога не се виждаха през деня. Нямаше нежни погледи и мили ласки следобед. Държеше се с нея точно така, като се бе опасявала — желаеше я, но извън това за него тя не съществуваше.
Сърцето й мъчително се свиваше при тази мисъл. Копнееше той да я обикне, да стане част от живота му. Потискаше я мисълта за очакващите я години без любов, но с този брак бе сключила сделка. Не можеше да отрече, че е получила защитата, от която се нуждаеше. Беше освободена от вуйчо си, освободена от онази лудница, и щеше да е почти щастлива — само да имаше своята работа.
Благодарение на камериерката си Фани, Катрин узна за намеренията на маркиза да разруши лабораторията й и насочи усилията си в тази посока. Понеже бе помогнала на няколко човека от прислугата със своите лекове, те бяха готови да рискуват благоразположението на маркиза и внимателно опаковаха нещата й, вместо да ги унищожат.
Всеки ден мислеше за билките, които бе засадила, за мехлемите, които с такива усилия беше приготвила, и които нямаше да помогнат на никого. Беше се отказала от единствения смисъл в живота си, за да спаси малкия Майкъл. Но мисълта, че скоро ще го види, я караше да смята, че жертвата си заслужава.
И нямаше да е завинаги, кълнеше се в това. Благодарение на усилията на маркиза утре сутринта момчето пристигаше от Лондон. След като се увереше, че той е в безопасност, щеше да намери начин да се върне към работата си.
Погледът й проследи извивките на малкото поточе, което се губеше сред гъстите дървета на леса. Липсваше й спокойствието, което откриваше сред книгите в малката колиба, липсваше й приятната тръпка да знае, че помага на някой, изпаднал в нужда. Не можеше да прекара живота си, надвесена над бродерията или плетивото.
И колкото и да обичаше малкия Майкъл, дори неговото присъствие не би могло да запълни празнината в живота й. Нуждаеше се от своята работа, точно както маркизът се нуждаеше от неговата. Катрин се зарече, че ще направи всичко по силите си да се заеме отново с онова, което изцяло я поглъщаше, откакто родителите й си отидоха от този свят.
18
Люсиен се облегна на парапета на стръмното стълбище, което водеше към фоайето. Долу на площадката беше Катрин, която не се откъсваше от русокосото момче, Майкъл Бартоломю. Детето стискаше ръката й, сякаш, ако я отпуснеше, щеше да се изгуби из вътрешността на замъка.
Майкъл бе пристигнал снощи с карета от Лондон и двама лакеи от къщата на маркиза в града. Натаниел Уитли бе уредил всичко. С негова помощ и прилична сума, момчето бе освободено от „Сейнт Бартоломю“ и поверено на неговите грижи.
Люсиен не откъсваше поглед от високото слабичко момче с разрошени, руси коси и невинни сини очи, които се разширяваха от страхопочитание пред блестящите мраморни и позлатени орнаменти на къщата. Катрин му бе споменала, че детето рядко напускало болницата, освен когато някоя надзирателка не го вземела със себе си, за да купят провизии. Един поглед към него бе достатъчен, за да прецени колко малко от света трябва да е видял.
В момента детето удивено сочеше цветните фрески по тавана.
— Рисунки — възкликна то. — Не бях виждал рисунки по тавана. Как са се качили там да ги нарисуват?
Катрин се засмя, а Люсиен също не съумя да потисне усмивката си. Катрин търпеливо му заобяснява, че майсторът дошъл специално от Италия преди стотина години. В този момент маркизът се спусна по стълбите, за да се присъедини към тях.
Те се обърнаха при звука от стъпките му.
— Добро утро, Майкъл. — Бе видял момчето още снощи, но то почти не проговори, само се притискаше към Катрин и зяпаше, сякаш се е озовало на луната.
— Добро утро, сър — отговори то, вперило поглед в Люсиен със същото благоговение, с каквото гледаше и стенописите по тавана.
— Трябва да наричаш маркиза негова светлост — обясни му Катрин. — Отговаря се: „Добър ден, ваша светлост“ или „Добър ден, милорд“.
Момчето се изправи сковано.
— Добър ден, ваша светлост.
Люсиен се усмихна.
— Надявам се, че си спал добре, Майкъл.
Малките зъбки проблеснаха в ослепителна усмивка и детето сякаш се почувства по-уверено.