— Само дето не се задуших, милорд, в ония пухени възглавници и меки завивки. Ама ми хареса, като свикнах с тях.
Люсиен потисна порива си да се разсмее.
— Успяхте ли вече да закусите? Сигурен съм, че главният готвач е надминал себе си, след като знае, че имаме нов обитател на къщата.
Катрин стисна окуражително ръката на Майкъл, после се обърна към Люсиен и му се усмихна с такава благодарност, че нещо в гърдите му се преобърна.
— Всъщност тъкмо отивахме в трапезарията. Надявам се да се присъединиш към нас.
— Това и смятам да направя. — Той пропусна Катрин да мине напред, но преди да направи и крачка, Майкъл се откъсна от ръката й и застана пред него, в основата на стълбите. Съсредоточено, момчето посегна да докосне кадифеното крайче на утринния му фрак.
— От к’во е направено? Не бях пипал нещо толкова меко.
Люсиен огледа детето, грубите му кафяви панталонки и домашно тъканата риза, която Натаниел бе изровил отнякъде — простички, но несъмнено по-добри от мръсните парцали, които вероятно бе носил в „Сейнт Бартоломю“.
— Ръбовете са от кадифе. А бричът е от плат, който се нарича сатен.
Майкъл смутено потърка гладката, лъскава материя.
— Т’ва са най-хубавите дрехи, които някога съм виждал.
Люсиен се усмихна.
— Понякога ми се иска да ги заменя за една домашно тъкана риза, но сигурно си прав — наистина са красиви.
— Като порасна, ще нося такива дрехи.
Катрин се наведе и го прегърна.
— Сигурна съм, че ще е така, Майкъл.
Люсиен мислено отбеляза, че трябва да се обади на шивача си. Трябваше да облече момчето прилично, и то скоро. Сам щеше да се погрижи за това.
— Добре, а сега да отидем да хапнем. — Катрин протегна ръка и детето припряно я сграбчи.
— Дано да не е каша — промърмори то под носа си и отново предизвика усмивката на Люсиен.
— Днес няма да бъде каша — каза той. — Да видим какво ще кажеш за печен фазан.
След минути всички се увериха, че Майкъл Бартоломео обожава печен фазан. Не по-малко му се усладиха колбасите, пържените яйца, сочното сирене и ябълковия пай, и особено горещият шоколад. Люсиен никога не бе виждал толкова малко същество да поглъща такова количество храна. За миг си помисли, че е редно да спре хлапето, преди да му е прилошало, но бързо отхвърли тази мисъл.
След време то само щеше да проумее, че винаги разполага с изобилна храна.
— Мислех да му покажа останалата част от замъка — каза Катрин, докато бършеше устата си с бялата ленена салфетка, а после я постави отново в скута си.
Момчето внимателно я наблюдаваше и след миг прецизно повтори движенията й.
Люсиен отпи глътка кафе.
— Страхотна идея. Днес имам да свърша още малко работа, но може би утре ще отидем до конюшнята. Надявам се, че Майкъл ще се радва да види конете.
Огромните сини очи се заковаха на лицето му.
— Обожавам коне. Веднъж видях няколко да теглят една страхотна карета, когато някакви хора дойдоха да видят лудите в болницата. Може ли да се кача на някой кон? — В очите на малкото момче се четеше такъв несдържан копнеж, че Люсиен почувства леко бодване в сърцето.
— Мисля, че може да се уреди.
Майкъл се засмя щастливо, а лицето му поруменя от вълнение.
— Такава грамадна къща, и даже коне! Божичко, Катрин, не знаех че си толкова богата!
Люсиен едва не се задави с кафето си, а Катрин с усилие потисна усмивката си. Божичко, усмихна се вътрешно маркизът, как успях да свържа живота си с такава невероятна двойка.
И все пак когато видя как момчето се смъкна от масата и, мислейки че никой не го гледа, пъхна един колбас под ризата си, Люсиен искрено се зарадва, че го е измъкнал от „Сейнт Бартоломю“.
Както бе обещал, на следващата сутрин маркизът поведе Катрин и Майкъл към конюшнята. Снощи бяха вечеряли тримата. Майкъл не спря да говори за прекрасните неща, които видял в замъка, размахваше ръце и сочеше наоколо. Беше впечатлен от огромните портрети на благородниците от фамилия Личфийлд, но повече от всичко му харесваше големия салон със средновековните рицарски брони, старинни саби, страховити брадви и щитове.
Приятно им беше да вечерят заедно, а това нямаше да се случва често, след като намереха подходяща гувернантка за детето. След вълнуващия ден очите на Майкъл се затвориха и той заспа веднага щом погълна и последната хапка храна в чинията си. Люсиен го отнесе на ръце до стаята му на третия етаж.
На сутринта, когато Катрин се спусна по стълбището, намери Майкъл в кабинета на Люсиен, застанал до бюрото му. Застанала до вратата, тя безмълвно наблюдаваше двете толкова скъпи за нея същества.
— Чудех се, милорд… дали като порасна, ще стана истински джентълмен като вас?