— Съжалявам, че не мога да ви запозная със съпруга си — каза му тя, след като позвъни за чай. — За съжаление днес той отсъства. Изникна някаква важна работа в града и трябваше да замине за няколко дни.
Изглеждаше свежа и хубава, каквато я помнеше, непокътната сякаш от нечовешките изпитания в болницата. Усмивката й бе широка и приветлива, косата — тъмна и блестяща, а цветът на лицето й подхождаше на розовата рокля.
— Навярно се питате как ви открих след всичкото това време. Всъщност узнах местонахождението ви едва преди няколко седмици и то благодарение на адвоката на вашия мъж, Натаниел Уитли. По това време мистър Уитли помагаше на съпруга ви в усилията да ви освободи от „Сейнт Бартоломю“. Дойде да ме разпита за събитията от времето, когато вуйчо ви ви затвори в лудницата. Казах му самата истина — че всичко е било долна лъжа, — но всъщност само смътно се надявах това да допринесе за вашето освобождаване. Все пак го помолих да ме държи в течение. А когато за последно се чухме с мистър Уитли, той ми каза за брака ви с маркиза и ми съобщи, че мога да ви открия тук.
Сайлъс огледа скъпата мебелировка, тапицираните с брокат дивани и тежките кадифени завеси, толкова различни от онази дупка „Сейнт Бартоломю“.
Катрин взе ръката му и го настани в едно удобно кресло.
— Това, че днес съм тук, е истинско чудо и е дълго за разказване. — Тя седна срещу него и в този момент спретнат прислужник донесе сребърен поднос за чай и го остави върху масата. Катрин му наля една чашка, после добави бучка захар и сметана. — Накратко казано, благодарение на усилията на съпруга ми сега съм свободна от своеволията на вуйчо и от „Сейнт Бартоломю“.
Сайлъс поклати замислено глава.
— Как можа да се случи! Знам, че ви предадох и това е непростимо. Това е една от причините да дойда днес. Надявам се, че ще намерите сили да ми простите.
Катрин разбърка внимателно чая си, после остави сребърната лъжичка върху чинийката.
— Знам, че вуйчо ми е заплашил да съсипе живота ви, Сайлъс. Знам също, че имате семейство, за което да се грижите. Нямахте друг избор, освен да мълчите.
— Беше по-лошо, отколкото можете да си представите. Граф Дънстън заплашваше Маргарет и децата. Заповяда да напусна Уилфорд Вилидж. Твърдеше, че ако се опитам да се намеся във ваша защита, никога повече няма да видя семейството си.
Изящните ръце на Катрин потрепнаха върху дантелените поли на роклята й.
— Вуйчо ми е безмилостен и безскрупулен човек. Радвам се, че не сте опитал да му се противопоставите. — Тя се усмихна, но някак пресилено, сякаш все още я болеше от това. — Във всички случаи това вече е минало. Разкажете ми за себе си. Как вървят вашите научни изследвания?
— Точно това, мила, е втората причина да дойда при вас. Наскоро приех преподавателско място в малък медицински колеж в Гилфорд.
— Това е прекрасно, Сайлъс. Гилфорд не е никак далече. Така ще можете да ни посещавате по-често.
— Ще ми бъде много приятно. — Той отпи глътка чай. — Знаете колко изострено е общественото мнение и колко е трудно да се правят научни проучвания върху човешката анатомия. Точно затова приех тази работа. Училището е малко и много закътано. Досега само веднъж жителите на града са се опитали да протестират срещу предметите, които преподаваме. А и това е едно от малкото учебни заведения, които одобряват дисекцията на човешко тяло като инструмент на познанието.
В средновековието дисекцията на човешки труп е била забранена от църковните канони. Дори и сега стотици години по-късно, изучаването на човешкото тяло се посрещаше с възмущение от обществото. Лекарите получаваха само най-належащата информация. Повечето хирурзи добиваха знанията си на бойното поле, а не в учебната лаборатория. Освен това общественият им статус не надминаваше този на бръснаря — каквито болшинството от тях в действителност бяха. Но съществуваха и други хора — хора като Сайлъс, които твърдо вярваха, че умението да лекуваш се основава на задълбочени познания върху човешкото тяло.
— Радвам се, че най-после сте открили място, където да продължите изследванията си — поздрави го искрено Катрин.
— А да знаете само какви неща открих! Хрумна ми, че ако все още се интересувате от такива неща… бихте могли да дойдете в Гилфорд и да видите над какво работим в момента.
Катрин рязко подскочи и едва не разля чая в чашата си.
— О, доктор Кънингам, толкова бих се радвала да дойда! Не можете дори да си представите колко ми липсват вашите уроци.
— Разбира се, трябва да бъдете предпазлива. Би било доста странно за една жена — особено с вашето обществено положение — да я открият при подобни обстоятелства. Но все пак си помислих, че може да поискате да дойдете, а това е най-малкото, с което мога да се отплатя за всичко, което преживяхте.