— О, Сайлъс — да! Аз също работих над някои неща — предимно билкови лекове — но се натъкнах на доста противоположни становища. Чета всичко, което ми попадне, но съвременни текстове се намират трудно, а трудове за анатомия ми е почти невъзможно да открия. — Внезапната промяна у нея го накара вътрешно да се усмихне. Вече не беше изисканата, сдържана дама, а жизнена млада жена, каквато я познаваше отпреди, изгаряща от вълнение и пълна с ентусиазъм за нови знания.
Сайлъс й описа някои от проектите, над които работеха — например опитите да открият безопасна ваксина срещу едрата шарка. В момента съществуваше възможност да спасят заболелия пациент, но заразата неминуемо се разпространяваше и околните често се разболяваха и умираха. Работеха преди всичко над устройството на човешкото тяло и неговите функции — как да намалят болката, когато се наложеше хирургична намеса, как да спрат процеса на възпаление и при раните.
— Всичко това е интересно и вълнуващо — завърши разказа си той. — Но напредваме доста бавно.
— Нямам търпение да дойда! — възкликна Катрин.
— А съпругът ви? Маркизът също ли ще дойде?
За пръв път тя му се стори неспокойна.
— Боя се, че съпругът ми одобрява интересите ми в сферата на медицината не повече от вуйчо. — Тя се усмихна някак тъжно. — Както и да е, той поне едва ли ще ме затвори в лудница, когато разбере, че съм посетила стар приятел, който случайно е лекар.
Сайлъс отново се усмихна.
— Радвам се да го чуя. — Той остави чашата си върху мраморната масичка до креслото. — И след като се уверих, че сте добре, време е да си вървя. — Той стана и Катрин го последва. — Известете ме веднага щом решите, че е удобно да дойдете. Купихме си хубава, просторна къща в покрайнините на градчето. Сигурен съм, че Маргарет също ще се радва да ви види.
Катрин го хвана за ръката и го отведе до вратите. Доктор Кънингам почти долавяше мислите, които вече се блъскаха неуморно в главата й. Никога преди не беше имал по-запален ученик, по-жаден за знания колега. Жалко, че беше жена. И все пак му се искаше да й се отплати по някакъв начин за болката, която несъзнателно й беше причинил, а знаеше, че най-големият дар за нея е обучението.
— Доскоро тогава — каза той. — С нетърпение очаквам да ви видя.
— Аз също, докторе. Може да не е веднага, но при първа възможност ще уредя нещата.
Той я остави на входа и се качи на файтона си, чиито колелета затрополиха по пътя към Гилфорд. Знаеше, че ще я види отново, и то скоро. Катрин Грейсън Монтен несъмнено обичаше живота и повече от всичко ценеше знанията в областта на медицината.
Помисли си за съпруга й. Надяваше се той да осъзнава какво безценно богатство притежава. Рядко се срещаше жена, която да притежава такава вродена сила и кураж. Дори жестокостта на вуйчо й не бе успяла да сломи духа й.
Доктор Кънингам се усмихна при мисълта за работата си в колежа и осъзна, че няма търпение да сподели постиженията си със своята бивша ученичка.
19
Дните минаваха неусетно. Макар Катрин с нетърпение да очакваше посещението при доктор Кънингам, така и не намери удобен случай да замине. Утешаваше се, като прекарваше повече време с малкия Майкъл, който вече толкова бе привикнал с живота в замъка, сякаш тук се е родил. Сега имаше частен учител и гувернантка, а маркизът настояваше да го обличат така, сякаш е син на благородник, а не бездомен сирак, спасен от „Сейнт Бартоломю“.
Катрин бе изумена от връзката, която се създаде между тях. Когато ги виждаше заедно, разбираше колко много Люсиен обича децата и какъв прекрасен баща ще стане един ден. Това Люсиен желаеше повече от всичко на света, още повече след като малкия Майкъл му показа какво би било да има свои собствени деца. Маркизът искаше син и наследник и упорито преследваше тази цел. Понякога, когато идваше в спалнята й късно през нощта, Катрин го ненавиждаше за това.
А после той я целуваше, докосваше я, шептеше нежни думи в ухото й, и Катрин сякаш се пренасяше в друг свят. В такива моменти тя забравяше, че единствената му цел е тя да го дари със син, и че извън онази страст, която двамата споделяха, за нея нямаше място нито в живота му, нито в сърцето му. В действителност през повечето време той сякаш умишлено избягваше нейното присъствие.
Потисната от мисълта, че е неспособна да стопи дистанцията помежду им, Катрин потърси компанията на леля Уини веднага щом тя се върна от Лондон. Намери я в оранжерията, седнала на стара желязна пейка. Когато вдигна очи и забеляза Катрин, Уини се усмихна, а лицето й излъчваше радост, каквато младата жена не беше забелязала по-рано.