Тя остана да седи и да се взира с празен поглед в компютърния екран след затварянето на стъклената врата, после скочи, когато тя отново се отвори.
— Робин, би ли позвънила на един, на име Крисчън Фишър — каза Страйк. — Обясни му кой съм, кажи му, че издирвам Оуен Куин и че ми е нужен адресът на хотела за отдих на писатели, за който му е говорил.
— Крисчън Фишър… Къде работи?
— Да му се не види… — измърмори Страйк. — Така и не попитах. Направо съм гроги. Издател е… моден издател.
— Няма проблем, ще го намеря. Отивай да спиш.
Стъклената врата се затвори за втори път и Робин насочи вниманието си към Гугъл. След трийсет секунди бе установила, че Крисчън Фишър е основател на малко издателство, наречено „Кръстосан огън“, което се намираше на „Ексмаут Маркет“.
Набра номера и си помисли за сватбената покана, която седеше в чантата й вече от седмица. Робин не беше съобщила на Страйк датата на сватбата им с Матю, нито бе споделила с Матю, че възнамерява да покани шефа си. Ако срещата в четвъртък минеше добре…
— „Кръстосан огън“ — обяви остър глас на отсрещния край на линията.
Робин се съсредоточи върху настоящата си задача.
5
Няма нищо толкова безкрайно дразнещо, колкото собствените мисли на човек.
В девет и двайсет вечерта Страйк лежеше по тениска и боксерки върху покривката на леглото си, с остатъци от къри за вкъщи на стола до него и четеше спортните страници, докато на телевизора, обърнат към леглото, вървяха новините. Металната пръчка, която му служеше като десен глезен, проблясваше в сребристо под светлината на евтината настолна лампа, поставена върху кашон до него.
В сряда вечерта предстоеше приятелски мач между националните отбори на Англия и Франция, но Страйк проявяваше далеч по-голям интерес към домашното дерби на „Арсенал“ срещу „Спърс“ следващата събота. Беше фен на „Арсенал“ още от най-ранната си младост в подражание на чичо си Тед. А защо чичо Тед бе привърженик на топчиите, след като целия си живот бе прекарал в Корнуол, бе въпрос, който Страйк никога не му бе задавал.
Мъгливо сияние, през което се бореха да проблеснат звезди, изпълваше нощното небе отвъд мъничкия прозорец. Няколкото часа сън по средата на деня не бяха сторили практически нищо за премахване на изтощението му, ала той не се чувстваше съвсем готов да заспи още, не и след голяма порция агнешко биряни, полято с пинта бира. До него на леглото имаше бележка с почерка на Робин; беше му я дала, когато си тръгваше от офиса в късния следобед. Там бяха отбелязани два ангажимента. Първият гласеше:
Крисчън Фишър, 9:00 ч. утре, издателство „Кръстосан огън“,
„Ексмаут Маркет“, ЕС1
— Защо иска той да се среща с мен? — попитал я бе Страйк изненадан. — Трябваше ми само адреса на писателския хотел, за който е разправял на Куин.
— Знам — отвърна Робин, — това му казах и аз, но той много се развълнува от перспективата да те види. Каза, че е свободен утре в девет и не приема отказ.
„С какви игрички се захванах и аз?“, рече си подразнен Страйк, докато се взираше в бележката.
В умората си сутринта бе се оставил настроението му да вземе надмощие и пропъди платежоспособен клиент, който можеше да го препоръча и на други от същия калибър. После бе позволил на Лионора Куин да му извие ръцете и да бъде приета като клиент срещу крайно съмнително обещание за плащане. Сега, когато тя не се намираше пред него, беше му трудно да си възстанови смесицата от съжаление и любопитство, която го бе подтикнала да се заеме със случая й. В студената тишина на таванската стая съгласието му да намери нацупения й съпруг му изглеждаше донкихотовско и безотговорно. Не целеше ли изплащането на дълговете му възможност да си осигури свободно време: съботен следобед на стадион „Емирейтс“, излежаване в неделя? Най-после печелеше пари след почти неспирна работа в продължение на месеци и привличаше клиенти не благодарение на кратката медийна шумотевица около него, а на по-тихото предаване от уста на уста. Толкова ли не можа да изтърпи Уилям Бейкър още три седмици?
И за какво точно, запита се Страйк, като отново погледна написаната на ръка бележка от Робин, толкова се беше развълнувал този Крисчън Фишър, че да иска да се срещнат лично? Дали заради самия Страйк като детектива, разрешил случая с Лула Ландри, или (още по-зле) като син на Джони Рокъби? Трудно бе да измериш степента на собствената си популярност. Страйк бе предположил, че лумналата неочаквана слава вече избледняваше. Беше много бурна, докато траеше, но обажданията по телефона от журналисти бяха замрели още преди месеци и почти от толкова време той не бе чувал името си в неутрален контекст, нито пък това на Лула Ландри. Непознатите отново правеха онова, което бяха правили през по-голямата част от живота му: наричаха го с някаква вариация на „Камерън Стрик“.