— Да — отвърна тя с безразличие. — Още една от необичайните задачи, които агентката на Куин изпълняваше за него. Беше нужен някой, който да координира дейностите и да набере работници. Пратих на Майкъл сметка за половината сума и той плати чрез адвокатите си.
— Имахте ли ключ?
— Дадох го на бригадира на работниците — студено отвърна тя, — а после го върнах на семейство Куин.
— Не отидохте ли да видите ремонта?
— Отидох, естествено, трябваше да проверя какво е направено. Мисля, че ходих два пъти.
— Знаете ли дали по време на ремонта е използвана солна киселина?
— И полицията ме пита за солна киселина. Защо?
— Не мога да кажа.
Тя пламна от гняв. Едва ли се случваше често да откажат информация на Елизабет Тасъл.
— Мога да ви повторя това, което казах и на полицията. Вероятно е оставена там от Тод Харкнес.
— Кой?
— Скулпторът, за когото споменах, че беше взел под наем ателието. Оуен го откри, а адвокатите на Фанкорт не можаха да изнамерят причина да се възпротивят. Ала никой не си даваше сметка, че Харкнес работеше основно с ръждясали метали и използваше силно корозивни химикали. Нанесе много щети в студиото, преди да бъде помолен да напусне. Операцията по почистването бе извършена от страна на Фанкорт, а на нас ни пратиха сметката.
Келнерът бе донесъл палтото й, по което бяха полепнали кучешки косми. Страйк чу леко свирене от измъчените й гърди, когато тя се изправи. И след небрежно ръкуване с него Елизабет Тасъл си тръгна.
Страйк отново взе такси до офиса със смътното намерение да покаже на Робин желание за помирение; този ден между тях бе възникнало известно напрежение, той и сам не разбираше как стана. Ала докато най-сетне се добра до външния офис, беше се изпотил от болката в коляното, а първите думи на Робин прогониха всички благосклонни мисли от ума му.
— Обадиха се от компанията за коли под наем. Нямат автоматик, но могат да ти дадат…
— Налага се да е автоматик — тросна се Страйк и тежкото му отпускане на канапето предизвика шумен пръцкащ звук, който го нервира още повече. — Не мога да управлявам кола с ръчни скорости в това състояние. Позвъни ли на…
— Естествено, че се обадих и на други места — студено заяви Робин. — Пробвах навсякъде. Никой не може да ти даде автоматик за утре. Бездруго прогнозата за времето е отчайваща. Според мен е по-добре да…
— Ще ида да разговарям с Чард — отсече Страйк.
Болката и страхът го правеха гневен: страх, че ще трябва да се откаже от протезата и отново да се върне към патериците, към забодения нагоре крачол, взиращите се очи, хорското съжаление. Мразеше твърдите пластмасови седалки в болничните коридори, вмирисани на дезинфектант; ненавиждаше момента, когато изваждаха дебелия му медицински картон, започваха да го съветват да смени протезата, да дава покой на крака си, да го обгрижва, сякаш бе болно дете, което трябваше да води навсякъде със себе си. В сънищата си той не беше еднокрак; в сънищата си беше цял.
Поканата на Чард беше неочакван подарък и той възнамеряваше да се възползва. Имаше много въпроси към издателя на Куин. Самата покана бе извънредно странна. Той искаше да чуе причината, поради която Чард го привикваше чак в Девън.
— Ти чу ли ме? — попита Робин.
— Какво?
— Казах, че мога аз да те закарам.
— Не можеш — изтърси безцеремонно Страйк.
— Защо?
— Трябва да си в Йоркшър.
— Пътувам от Кингс Крос утре вечер в единайсет.
— Снегът ще е ужасен.
— Ще тръгнем рано. Или — сви рамене Робин — можеш да отложиш срещата с Чард. Само че прогнозата за идната седмица също е лоша.
Трудно му бе да премине от неблагодарност към противоположното отношение със стоманения сиво-син поглед на Робин, прикован в него.
— Ами добре — изрече сковано той. — Благодаря.
— Тогава отивам да избера кола — заяви Робин.
— Хубаво — процеди Страйк през стиснати зъби.
Според Оуен Куин жените нямаха място в литературата; той, Страйк, също хранеше своите тайни предубеждения, ала какъв избор имаше с това болящо коляно и липсата на коли автоматик?
28
… Това (сред всички други) беше най-смъртоносното и опасно начинание, в което някога се бях впускал, откакто за пръв път вдигнах оръжие срещу лицето на врага…