В пет часа на следващата сутрин Робин, увита в шал и с дебели ръкавици, се качи на един от първите влакове на метрото за деня с коса, блестяща от снежинките в нея, малка раница през рамо и пътна чанта, в която бе поставила черната рокля, палто и обувки, нужни й за погребението на госпожа Кънлиф. Не смееше да разчита, че ще успее да се прибере до къщи след пътуването до Девън и обратно, а възнамеряваше да иде право на Кингс Крос, след като върнеше автомобила на компанията за коли под наем.
Седнала в почти празния влак, тя анализира чувствата си за предстоящия ден и констатира, че са смесени. Възбудата бе преобладаващата емоция, защото бе убедена, че Страйк има отлична причина да разпита Чард, която не търпеше отлагане. Робин бе привикнала да се доверява на преценката и предчувствията на шефа си — едно от нещата, които безумно дразнеха Матю.
Матю… Пръстите на Робин в черната ръкавица стиснаха здраво дръжката на пътната чанта до нея. Продължаваше да лъже Матю. Робин бе искрен човек и никога през деветте години, откакто бяха заедно, не го бе лъгала или поне не доскоро. Някои бяха лъжи, изразяващи се в премълчаване. В сряда Матю я бе попитал по телефона какво е правила в службата си този ден и тя му поднесе кратка и силно редактирана версия на дейностите си, като пропусна отиването им със Страйк до къщата, където бе убит Куин, обяда в „Албион“ и разбира се, вървенето по моста на станцията „Уест Бромптън“ с тежката ръка на Страйк преметната през раменете й.
Ала имаше и директни лъжи. Предишната вечер я беше попитал, също както бе сторил Страйк, не е ли по-разумно да си вземе почивен ден и да хване по-ранен влак.
— Опитах се — бе му отговорила. Лъжата се изплъзна с лекота от устните й, преди да е успяла да обмисли. — Няма никакви места. Сигурно заради лошото време. Вероятно хората предпочитат да пътуват с влак, отколкото да рискуват с колите си. Ще трябва да се примиря с нощното пътуване.
„Ама какво друго можех да кажа — мислеше си Робин, докато наблюдаваше в тъмните стъкла отражението на напрегнатото си лице. — Та той щеше да вдигне врява до небето.“
Истината беше, че тя искаше да иде в Девън; искаше да помогне на Страйк; искаше да се отдели от компютъра си и да разследва въпреки тихото удовлетворение, което извличаше от компетентното си администриране на бизнеса. Нима имаше нещо лошо в това? Матю така мислеше. Не на това бе разчитал. Държал бе тя да постъпи в отдел „Човешки ресурси“ на рекламната агенция за два пъти по-висока заплата. Лондон беше толкова скъп. Матю искаше по-голям апартамент. Тя се опасяваше, че я мъкне на гърба си…
От друга страна пък Страйк. Познатото разочарование и възелът, който се стягаше в стомаха й: „Ще трябва да вземем още някого“. Постоянното споменаване на този евентуален партньор, който придобиваше митични измерения в съзнанието на Робин: късо подстригана жена със сърдито лице като полицайката, която бе охранявала местопрестъплението на Талгарт Роуд. Щеше да бъде компетентна и обучена за работата, каквато Робин не беше, и необременена (каза го за пръв път открито пред себе си в този полупразен вагон на метрото, докато светът навън бе потънал в тъма, а в ушите й се разнасяше тракане и тътен) с годеник като Матю.
Ала Матю бе оста на нейния живот, непоклатимият център. Тя го обичаше; винаги го беше обичала. Той бе останал до нея през най-тежкия период от живота й, когато много млади мъже биха си тръгнали. Тя искаше да се омъжи за него и щеше да се омъжи за него. Само дето преди никога не бяха имали сериозни разногласия, никога. Работата й, решението й да остане при Страйк, самият Страйк бяха внесли елемент на раздор в отношенията им, нещо заплашително и ново…
Тойота ленд крузърът, който Робин беше наела, беше паркиран за през нощта в Кю-Парк в Китайския квартал, един от най-близките паркинги до Денмарк стрийт, на която такива нямаше. Като се подхлъзваше и залиташе с най-ниските си елегантни обувки и поклащаща се ръчна чанта в дясната ръка, Робин бързаше в тъмнината към многоетажния паркинг, решена да не си товари ума повече с Матю и какво би помислил или казал той, ако можеше да я види. Предстояха й шест часа насаме в колата със Страйк. След като сложи пътната си чанта в багажника, Робин се настани на шофьорската седалка, нагласи сателитния навигатор, регулира отоплението и остави двигателя да работи, за да затопли мразовития интериор на колата.