Страйк закъсняваше малко, което не беше типично за него. Робин уплътни чакането си, като се запозна подробно с всичко по контролното табло. Тя обичаше колите, винаги й бе доставяло удоволствие да шофира. Още на десетгодишна възраст можеше да управлява трактора във фермата на чичо си, стига някой да й помогнеше да освободи ръчната спирачка. За разлика от Матю, бе взела шофьорския изпит от първия път. Вече знаеше, че не бива да го подкача на тази тема.
Движение, отразено в страничното огледало, я накара да вдигне глава. Страйк в тъмен костюм се придвижваше с мъка към колата на патерици и с единия крачол прихванат нагоре с безопасни игли.
Робин усети тягостно присвиване под лъжичката — не заради ампутирания му крак, който тя вече бе виждала, и то при много по-обезпокоителни обстоятелства, а защото за пръв път ставаше свидетел Страйк да се показва на публично място без протеза.
Излезе от колата, после й се прищя да не го беше правила, когато улови смръщването му.
— Умно от твоя страна да вземеш четири по четири — отбеляза той, като безмълвно я предупреждаваше да не отваря дума за крака му.
— Да, реших, че ще ни свърши по-добра работа в това време — каза Робин.
Той заобиколи откъм мястото на пътника. Робин знаеше, че не бива да му предлага помощ; долавяше зона на изключване около него, сякаш по телепатия той внушаваше отхвърляне на всякакви предложения за съдействие или съчувствие, ала Робин се тревожеше, че няма да успее да се качи вътре самичък. Страйк метна патериците си на задната седалка, застана за миг в крехко равновесие, после демонстрира мощ на торса си, каквато Робин не бе виждала у него, и плавно се намести на седалката.
Робин побърза да скочи обратно вътре, сложи си колана и излезе на заден ход от мястото за паркиране. Нежеланието на Страйк да приеме нейната загриженост издигна стена между тях и съчувствието й бе примесено с известна доза негодувание, че дори в такава мъничка степен той не я допускаше до себе си. Кога му бе треперила и демонстрирала майчински грижи? Най-многото, което бе сторила, бе да му подаде парацетамол…
Страйк съзнаваше, че се държи неразумно, ала това разбиране само засилваше неговата раздразнителност. Още със събуждането му стана ясно, че да поставя протеза на това пламнало, подуто и извънредно болезнено коляно щеше да е напълно идиотска постъпка. Беше принуден да се смъкне по задник като малко дете по металните стълби. Минаването по заледения Чаринг Крос Роуд на патерици му бе спечелило взиране от страна на малкото ранобудни пешеходци, осмелили се да излязат по тъмно при температури под нулата. Не бе желал никога да се връща към това състояние, но се бе случило, и то само поради моментно забравяне, че не беше целият Страйк от сънищата си.
Отбеляза с облекчение, че поне Робин умееше да шофира. Сестра му Луси бе разсеяна и ненадеждна зад волана. Шарлот винаги бе карала своя лексус по начин, който причиняваше на Страйк физическа болка: минаваше с висока скорост на червен светофар, пушеше, бъбреше по мобилния си телефон, разминаваше се на сантиметри от велосипедисти и отворени врати на паркирани коли… Откакто вайкингът се бе взривил около него на онзи черен път, Страйк се притесняваше силно да го вози шофьор, който не е професионалист.
След дълго мълчание Робин каза:
— Отзад в раницата има кафе.
— Какво?
— В раницата… има термос. Прецених, че е по-добре да не спираме, ако не се налага. Има и бисквити.
Чистачките работеха и си проправяха път между падащия върху стъклото сняг.
— Ти си истинско чудо, дявол го взел — каза той и цялата му резервираност се стопи.
Не беше успял да закуси, защото безплодните усилия да си постави протезата, а после да търси безопасни за крачола на панталоните си и да се смъкне по стълбите му бяха отнели двойно повече време, отколкото си бе отделил. Против волята си Робин не успя да сдържи лека усмивка.
Страйк си сипа кафе и изяде няколко бисквити, а с намаляването на глада му възхищението от умелото шофиране на Робин се увеличаваше.
— Какво кара Матю? — попита той, докато преминаваха по виадукта „Бостън Манър“.
— Нищо — отвърна Робин. — Нямаме кола в Лондон.
— Да, няма нужда — каза Страйк, а пред себе си отбеляза, че ако някога дадеше на Робин заплатата, която заслужаваше, можеха и да си позволят кола.
— Какво се каниш да питаш Даниъл Чард? — поинтересува се Робин.
— Много неща — отвърна Страйк и бръсна трохите от тъмното си сако. — Преди всичко дали се е бил отказал от Куин и ако да, по каква причина. Умът ми не побира как би могъл Куин, при всичкото му малоумие, да се осмели да напада човека, държал в ръцете си прехраната му, който при това е имал средствата да го разсипе от съдебни искове.