Известно време Страйк подъвка бисквита, преглътна и добави:
— Освен ако Джери Уолдгрейв не е прав и Куин не е претърпял нервен срив, та в това си състояние е бичувал в романа си всички, които според него са били виновни за слабите му продажби.
Робин, която беше дочела „Bombyx Mori“ предишния ден, докато Страйк обядваше с Елизабет Тасъл, се усъмни:
— Не е ли писането му твърде смислено за човек с нервен срив?
— Синтаксисът си е наред, но малко ще са онези, които няма да се съгласят, че съдържанието е направо налудничаво.
— Другите му романи са много подобни.
— И все пак никой не е чак толкова откачен като „Bombyx Mori“ — отбеляза Страйк. — И „Грехът на Хобарт“, и „Братята Балзак“ имат сюжет.
— Този също има.
— Дали? Или малкият поход на Бомбикс е просто удобен начин да се отправят куп атаки към различни хора?
Снегът се бе усилил, когато отминаха отклонението за „Хийтроу“, заприказвани за гротескни елементи в романа; посмяха се малко на нелепата логика и разните чудатости. Дърветата от двете страни на магистралата бяха като посипани с тонове пудра захар.
— Може би Куин се е родил с четиристотин години по-късно — подхвърли Страйк, като продължаваше да гризе бисквити. — Елизабет Тасъл ми каза за пиеса с главен мотив отмъщение от епохата на Джеймс I, в която има отровен скелет, предрешен като жена. Май някой го изчуква и умира. Не е толкова далеч от Фалос Импудикус, който се кани да…
— Недей — спря го Робин с лек смях и потръпна.
Ала Страйк не млъкна заради протеста й, нито от чувство на отвращение. Докато говореше, нещо се обади дълбоко в подсъзнанието му. Някой му бе говорил… бе споменал… ала мигновено проблесналата мисъл потъна, както изчезва рибка в заблатен вир.
— Отровен скелет — промърмори Страйк, като се опитваше да улови изплъзващия се спомен, ала безуспешно.
— Снощи довърших и „Грехът на Хобарт“ — съобщи Робин, докато изпреварваше бавен приус.
— Умираш си да се самонаказваш — подхвърли Страйк и се пресегна за шеста бисквита. — Мислех, че книгата не ти е харесала.
— Никак дори, и не стана по-добра. Цялата е за…
— Хермафродит, който е бременен и абортира, защото дете би попречило на литературните му амбиции.
— Ти си я чел!
— Не, това Елизабет Тасъл ми го каза.
— В нея има кървав чувал — каза Робин.
Страйк погледна изкосо бледия й профил, сериозното изражение, с което наблюдаваше пътя пред себе си, и местещите й се от време на време очи към страничното огледало.
— Какво има вътре?
— Абортираното бебе — отвърна Робин. — Ужасно е.
Страйк смели тази информация, докато отминаваха отклонението за Мейдънхед.
— Странно — заключи той накрая.
— Гротескно — каза Робин.
— Не, странно е — настоя Страйк. — Куин се повтаря. Това е второто от „Грехът на Хобарт“, което вкарва в „Bombyx Mori“. Два хермафродита, два окървавени чувала. Защо?
— Е, не са точно едни и същи — поясни Робин. — В „Bombyx Mori“ чувала не го носи хермафродит и в него няма абортирано бебе. Може би е достигнал границите на въображението си — предположи тя. — Може би „Bombyx Mori“ е финалният сбор на всичките му идеи.
— По-скоро погребална клада на кариерата му.
Страйк седеше дълбоко замислен, докато гледката покрай тях ставаше все по-провинциална. Помежду дърветата се виждаха ширнали се полета, покрити с преспи и перленосиво небе над тях, а снеговалежът бе все така обилен.
— Знаеш ли — проговори накрая Страйк. — Според мен тук има две алтернативи. Или Куин действително е претърпял нервен срив, изгубил е реална представа какво върши и наистина е смятал „Bombyx Mori“ за шедьовър, или целта му е била да причини възможно най-много вреди и тези повторения имат своята причина.
— Каква причина?
— Това е ключ — промълви Страйк. — Чрез препратки към другите си книги е помагал на хората да разберат накъде бие в „Bombyx Mori“. Опитвал се е да каже нещо, без да бъде съден за клевета.
Робин не отклони очи от заснежената магистрала, но леко извърна лице към него и се намръщи.