Страйк все така се взираше в нея.
— Сигурна ли си, че не искаш да изчакаме малко, преди да…
— Не искам. Дадох им името и адреса си. Трябва да продължаваме.
Тя смени скоростите и плавно излезе на платното. Страйк не можеше да откъсне очи от спокойния й профил; погледът й отново бе прикован към пътя, а ръцете — уверено и спокойно отпуснати върху кормилото.
— Виждал съм по-лошо каране от дефанзивни шофьори в армията — каза й. — Онези, които возят генерали и са специално обучени да изведат колата под обстрел. — Погледна назад към заплетените автомобили, напълно преградили шосето. — Още не ми побира умът как успя да ни измъкнеш от онова там.
Заплахата от катастрофа не бе предизвикала сълзи у Робин, ала при тези думи на похвала и възхищение, внезапно се притесни, че е на път да се разплаче. С голямо усилие потисна това чувство, преобрази го в лек смях и подхвърли:
— Нали си даваш сметка, че ако бях натиснала спирачка, щяхме да поднесем и да се забием право в цистерната.
— Да — отвърна Страйк и също се засмя. — Не знам защо го казах — излъга.
29
Има пътека от тебе вляво, която от гузна съвест тръгва и води към гора на недоверие и страх…
Въпреки за малко избегнатото пътно произшествие, Страйк и Робин влязоха в града Тивъртън в Девъншър малко след дванайсет часа. Робин последва инструкциите на сателитния навигатор, мина покрай тихи провинциални къщи с дебел пласт искрящ сняг върху покривите, през приятен малък мост над река с цвят на кремък и край неочаквано величествена църква от шестнайсети век, за да се озове в далечния край на града пред двойна електрическа порта, дискретно разположена встрани от пътя.
Красив млад филипинец, обут в галоши и с прекалено голямо палто, се опитваше да я отвори ръчно. Когато видя ленд крузъра, направи знак на Робин да свали стъклото си.
— Замръзнала е — обясни кратко. — Изчакайте за момент, моля.
Поседяха така пет минути, докато той най-сетне успя да размрази крилата на портата и изрина част от непрестанно трупащия се сняг, за да им позволи да се отворят.
— Да ви закараме ли до къщата? — предложи Робин.
Той се намести на задната седалка до патериците на Страйк.
— Приятели на господин Чард ли сте?
— Той ни очаква — отвърна уклончиво Страйк.
Минаха по дълга виеща се частна алея, като ленд крузърът се движеше леко по скриптящия сняг, натрупан през нощта. Лъскавите тъмнозелени листа на рододендроните, обрамчващи алеята, бяха отказали да понесат своя товар от сняг, тъй че подходът бе изцяло в черно и бяло: стени от гъста зеленина, скупчена около насипаната като с бяла пудра пътека. Пред очите на Робин заиграха малки искрици. Беше минало дълго време от закуската й, а Страйк, разбира се, беше изял всичките бисквити.
Усещането й като от морска болест и известно чувство за нереалност си остана, щом слезе от тойотата и обхвана с поглед Тайбарн Хаус, която се издигаше край тъмен горист участък, притиснат плътно към едната й фасада. Масивната продълговата сграда пред тях беше преустроена от авантюристичен архитект: едната половина на покрива бе заместена със стъкло, а другата бе покрита със соларни панели. Докато гледаше нагоре към мястото, където конструкцията ставаше прозрачна и скелетът й се открояваше на светлосивото небе, замайването на Робин се усили. Напомни й кошмарната снимка от телефона на Страйк — стъкления купол и светлината, под които лежеше обезобразеният труп на Куин.
— Добре ли си? — попита я загрижен Страйк.
Тя беше много бледа.
— Да — отвърна Робин, която искаше да запази героичния си образ в неговите очи.
Като поемаше дълбоко от мразовития въздух, последва Страйк, изненадващо пъргав на патериците си, по чакълестата пътека към входа. Младият им пасажер бе изчезнал, без да им каже нито дума.
Вратата им отвори самият Даниъл Чард. Беше облечен в резедава копринена риза с яка столче, подобна на манта, и с широки ленени панталони. Също като Страйк и той се подпираше на патерици, а левият му глезен и стъпалото бяха в плътен хирургически ботуш с ремъци. Чард погледна надолу към люлеещия се празен крачол на Страйк и за няколко смущаващи секунди сякаш не бе способен да отмести очи.
— А вие сте решили, че вашето е проблем — подхвърли Страйк и му протегна ръка.
Малката шега не срещна ответ. Чард не се усмихна. Аурата на неловкост и несъвместимост, която го бе обкръжавала на фирменото парти, все така се долавяше и тук. Той стисна ръката на Страйк, без да го поглежда в очите, и думите му за посрещане бяха: