— Кога е напуснал Уолдгрейв? — попита Страйк.
— Онзи ден — отвърна Чард и отново се впусна във възмутена тирада: — Показа извънредно силно нежелание да се присъедини към мен в правни действия срещу Куин. Това само по себе си сочи…
— Може би е мислел, че намесването на адвокати ще привлече още по-голямо внимание към книгата — предположи Страйк. — Самият Уолдгрейв също го има в „Bombyx Mori“, нали?
— О, това! — изсмя се Чард за пръв път, откакто Страйк го бе видял, и ефектът не беше приятен. — Не бива да приемате всичко за чиста монета, господин Страйк. Оуен въобще не знаеше за това.
— За кое?
— Образът на Резача е дело на самия Джери, осъзнах го при третия прочит — заяви Чард. — Много, много хитро. Изглежда като атака срещу самия Джери, а всъщност е начин да уязви Фенела. Те все още имат брак, но много нещастен. Много нещастен. Да, при препрочитането прозрях всичко — каза Чард. Лампите по окачения таван хвърляха подвижни отблясъци по темето му, докато клатеше глава. — Не Оуен е написал епизода с Резача. Той почти не познаваше Фенела. Не беше наясно за онази стара история.
— И какво точно се предполага, че символизират окървавеният чувал и джуджето?
— Измъкнете го от Джери — отсече Чард. — Накарайте го да ви каже. Защо аз да му помагам да разпространява клеветите си?
— Питах се — подхвана Страйк, примирено изоставил тази линия на проучване, — защо Майкъл Фанкорт се е съгласил да дойде в „Роупър — Чард“, когато Куин е работел за вас, а са били в толкова лоши отношения.
Настана кратка пауза.
— Не бяхме юридически обвързани да издадем следващия роман на Оуен — отговори Чард. — Имахме само права първи да го видим. Това бе всичко.
— И според вас Джери Уолдгрейв е съобщил на Оуен, че се каните да се откажете от него, та Майкъл Фанкорт да е доволен?
— Да — каза Чард, втренчен в ноктите си. — Точно така мисля. Също така бях обидил Оуен при последната ни среща, затова новината, че може би се каня да се откажа от него, без съмнение, е заличила и последните остатъци на лоялност към мен. Защото аз го прибрах, когато всички други издателства в страната бяха вдигнали ръце от него…
— Как точно го обидихте?
— О, стана при последното му посещение в службата. Беше довел дъщеря си.
— Орландо?
— Кръстена, както ми каза, на героя от едноименния роман на Вирджиния Улф. — Чард се поколеба, погледът му пробяга по лицето на Страйк, после отново се върна към ноктите му. — Дъщеря му не е съвсем наред.
— Нима? — попита Страйк. — В какъв смисъл?
— Умствено — промърмори Чард. — Тъкмо посещавах художествения отдел, когато те дойдоха. Оуен ми каза, че я развеждал наоколо, а въобще нямаше такова право, но Оуен винаги се е разполагал като у дома си… Много самонадеян беше и вечно важничеше… Дъщеря му хвана един проект за корица с мръсни ръце, стиснах я за китката, за да й попреча да го съсипе… — Той обрисува жеста си във въздуха и при спомена за този светотатствен акт по лицето му се изписа отвращение. — Сторих го инстинктивно, от желание да запазя рисунката, но тя ужасно се разстрои. Направи сцена. Получи се крайно конфузно — измънка Чард, който като че изживя страдание в ретроспекция. — Тя изпадна почти в истерия. Оуен побесня. Та това бе престъплението ми. А още и довеждането на Майкъл Фанкорт в „Роупър — Чард“.
— Кой според вас има най-сериозна причина да се притеснява от описанието си в „Bombyx Mori“? — попита го Страйк.
— Наистина не знам — отвърна Чард. След кратка пауза каза: — Е, съмнявам се, че Елизабет Тасъл е била възхитена да види себе си, изобразена като паразит, след като толкова години беше бавачка на Оуен по партита, за да му попречи да се излага като пиян глупак. Боя се обаче — изрече студено, — че не храня особено съчувствие към Елизабет. Допуснала е тази книга да мине нечетена. Престъпна безотговорност.