Мани влезе с лека стъпка.
— Искаш ли обяд? — попита отсечено той.
— След пет минути — отвърна Чард с усмивка. — Първо трябва да се сбогувам с господин Страйк.
Мани се оттегли все така безшумно на обувките си с гумени подметки.
— Цупи се — поясни Чард с леко неудобство. — Не им харесва тук. Предпочитат Лондон.
Той вдигна патериците си от земята и се изтласка в изправена позиция. Страйк стори същото, но с по-голямо усилие.
— А как е… ъ-ъ… госпожа Куин? — попита Чард, досетил се малко късно да покаже приличие, докато се поклащаха като странни трикраки животни към външната врата. — Тя беше едра червенокоса жена, нали?
— Не — отвърна Страйк. — Слаба. Прошарена.
— О, значи, друга съм видял — промърмори Чард без особен интерес.
Страйк спря пред летящите врати, водещи към кухнята. Чард също спря и се понамръщи.
— Боя се, че ме чака работа, господин Страйк…
— Мен също — каза любезно Страйк, — но не вярвам асистентката ми да ми благодари, ако си тръгна без нея.
Чард очевидно бе забравил за съществуването на Робин, която така властно бе отпратил.
— О, да, разбира се… Мани! Ненита!
— Тя е в банята — съобщи набитата жена, като излезе от кухнята с ленената торба, в която бяха обувките на Робин.
Чакането протече в донякъде неловко мълчание. Най-сетне Робин се появи с каменно изражение и се обу.
Студеният въздух облъхна хапливо затоплените им лица, когато външната врата се отвори. Страйк се ръкува с Чард, а Робин директно се отправи към колата и се качи на шофьорското място, без да говори с никого.
Мани се появи, отново облякъл дебелото палто.
— Ще сляза с вас надолу да проверя вратата — каза той.
— Могат да звъннат от там, ако пак е замръзнала, Мани — каза му Чард, но младежът не му обърна внимание и се настани на задната седалка.
Тримата потеглиха в мълчание обратно по черно-бялата алея под валящия сняг. Мани натисна дистанционното, което бе взел със себе си, и вратата се отвори без никакво затруднение.
— Благодаря — каза му Страйк и се извърна назад към него. — Боя се, че никак няма да ти е топло на връщане.
Мани изсумтя, излезе от колата и тръшна вратата. Робин тъкмо бе превключила на първа скорост, когато Мани се появи до прозореца на Страйк. Тя натисна спирачката.
— Да? — каза Страйк, като свали стъклото.
— Не го блъснах — изрече Мани гневно.
— Моля?
— Не го блъснах аз по стълбите — каза Мани. — Той лъже.
Страйк и Робин се взираха безмълвни в него.
— Вярвате ли ми?
— Да — отвърна Страйк.
— Добре тогава — кимна им Мани. — Добре.
Обърна се и тръгна обратно към къщата, като се хлъзгаше леко с галошите си.
30
… В знак на искрено приятелство и доверие ще те запозная с моя план. Да си казваме истината и да говорим открито един пред друг.
По настояване на Страйк спряха за обяд в местния „Бъргър Кинг“.
— Трябва да хапнеш нещо преди обратния път.
Робин го придружи вътре все така мълчалива, без да коментира дори смайващите думи на Мани. Студеното й поведение на мъченица не изненада особено Страйк, но малко го нервира. Тя се нареди за бургерите им, защото той нямаше как да се придвижи едновременно с патерици и поднос. Когато тя постави обяда им на малката маса, той заговори в опит да разреди напрежението:
— Виж, знам, че очакваше да се намеся, когато Чард те третира като прислуга.
— Не съм — възрази автоматично Робин.
(Като се чу да го изрича гласно, собственото й поведение й се видя капризно и детинско.)
— Както желаеш — сви подразнено рамене той и захапа първия си бургер.
Известно време ядоха в кисело мълчание, додето вродената честност на Робин не взе връх.
— Хубаво де, очаквах донякъде — каза тя.
Размекнат от мазната храна и трогнат от признанието й, Страйк каза:
— Тъкмо измъквах важни неща от него, Робин. Човек не се кара с тези, които разпитва, когато са се разприказвали с пълна сила.
— Извини ме за моето аматьорство — промърмори тя, отново уязвена.
— О, за бога — изръмжа той. — Ама кой те е нарекъл…
— Какви бяха намеренията ти, като ме взе на работа? — попита внезапно тя и пусна в чинията хамбургера си.