Потисканата от седмици обида неочаквано бе избила на повърхността. Не я бе грижа какво ще чуе; искаше истината. Тя само машинописка и рецепционистка ли беше, или нещо повече? Нима бе останала при Страйк и му бе помогнала да се измъкне от крайна бедност само за да бъде пренебрегвана като домашна прислуга?
— Намерения? — повтори Страйк и се втренчи в нея. — Как така намерения…?
— Аз очаквах да ме направиш… мислех, че ще получа… някакво обучение — изрече Робин с порозовели бузи и искрящи очи. — Ти го спомена няколко пъти, но напоследък все говориш как ще вземеш друг човек. Приех по-ниска заплата — с треперещ глас изрече тя. — Отказах по-добре платени служби. Мислех, че ти предвиждаш за мен…
Гневът й, толкова дълго спотаяван, я довеждаше до ръба на сълзите, ала тя бе решена да не ги допуска. Въображаемият партньор, както си го представяше тя, никога не би плакал; не и онази джаста-праста полицайка, корава и сдържана при каквато и да било криза.
— Мислех, че имаш планове за мен… не очаквах само да вдигам телефона.
— Ти не само вдигаш телефона — каза Страйк, който бе довършил бургера си и я наблюдаваше изпод свъсени вежди как се бори с гнева си. — Тази седмица оглежда с мен къщи на заподозрени. Спаси живота и на двама ни на магистралата.
Ала Робин не се даваше да бъде отклонена.
— Какво очакваше да върша, като ме задържа?
— Нямах конкретен план — бавно и неискрено отговори Страйк. — Не знаех, че гледаш толкова сериозно на тази работа… че имаш желание за обучение.
— Как мога да не гледам сериозно на нея? — повиши глас Робин.
Едно четиричленно семейство в ъгъла на малкото ресторантче ги поглеждаше с любопитство. Робин не им обърна внимание. Ненадейно бе обзета от ярост. Заради дългото пътуване в студа, заради това, че Страйк изяде всичката храна, заради изненадата му, че може да шофира добре, заради отпращането й в кухнята с прислугата, а сега това…
— Ти ми даваш половината… половината!… от това, което биха ми платили в „Човешки ресурси“! Защо според теб останах? Помагах ти. Помогнах ти със случая „Лула Ландри“…
— Добре — каза Страйк и вдигна голямата си, космата откъм опакото на дланта ръка. — Добре, ето как стоят нещата. Но не обвинявай мен, ако не ти хареса това, което ще чуеш. Аз наистина те задържах с мисълта евентуално да те обуча. Нямах средства за курсове, но реших, че можеш да придобиваш опит в крачка, докато бъда в състояние да си го позволя.
Отказваща да бъде умилостивена, докато не го чуеше докрай, Робин не каза нищо.
— Тази работа наистина ти се удава — продължи Страйк, — но се омъжваш за човек, който никак не желае да я вършиш.
Робин отвори уста и отново я затвори. Сякаш някой бе изкарал въздуха й и беше изгубила дар слово.
— Всеки ден си тръгваш на минутата…
— Нищо подобно! — изфуча Робин. — В случай че не си забелязал, отказах почивен ден, за да бъда тук сега и да те докарам чак до Девън…
— Защото него го няма — отбеляза Страйк. — Защото няма да разбере.
Усещането за изкаран въздух се засили. Откъде можеше Страйк да знае, че е излъгала Матю, ако не директно, то чрез премълчаване?
— Дори и така да е… независимо дали е истина, или не — продума тя с несигурен глас, — аз решавам какво да правя със своя… не зависи от Матю какво съм избрала да работя.
— Връзката ми с Шарлот трая шестнайсет години с известни прекъсвания — каза Страйк и взе втория си бургер. — С дълги прекъсвания. Тя мразеше работата ми. Тъкмо това постоянно ни разделяше… едно от нещата, които ни разделяха — поправи се Страйк, за да бъде напълно искрен. — Тя не разбираше какво е призванието. Някои хора не го проумяват, за тях работата осигурява статут и заплата, но сама по себе си няма стойност.
Започна да разгъва бургера си под острия поглед на Робин.
— Имам нужда от партньор, който да споделя продължителното ми работно време — каза Страйк. — Някой, който не възразява да работи в почивните дни. Не обвинявам Матю, че се тревожи за теб…
— Не се тревожи.
Думите излязоха от устата й, преди да ги е обмислила. В желанието да отрече казаното от Страйк бе допуснала една неприятна истина да й убегне. Фактът, че Матю бе лишен от въображение. Той не бе видял Страйк окървавен, след като убиецът на Лула Ландри го бе намушкал с нож. Дори описанието на Оуен, лежащ вързан и изкормен, сякаш бе замъглено в представите му от гъстата лепкава мъгла на ревност, през която чуваше всичко, свързано със Страйк. Антипатията му към работата й въобще не бе свързана с желание да я закриля, нещо, което тя никога преди не бе признавала пред себе си.