Десет минути по-късно, след последно изпикаване в тоалетната, където винаги бе мокро заради намиращия се в близост душ, и измиване на зъбите на по-широката кухненска мивка, Страйк се върна при леглото и се зае да сваля протезата си.
Климатичната прогноза за следващия ден беше финалът на новинарската емисия: температури под нулата и мъгла. Страйк втри пудра в края на ампутирания си крак; тази вечер го чувстваше по-малко болезнен, отколкото преди няколко месеца. Въпреки днешната пълна английска закуска и кърито, беше свалил малко килограми, защото отново имаше възможност да си готви сам и това бе отнело напрежение от крака му.
Насочи дистанционното управление към телевизионния екран; смеещата се блондинка и прахът й за пране бяха отвени от мрака. Страйк се намести тромаво под завивките.
Разбира се, ако Оуен Куин се криеше в писателското убежище, лесно можеше да го изкара от там. Звучеше като егоистичен мръсник, зачезнал в неизвестността със скъпоценната си книга…
Мъглявият въображаем образ на разгневен мъж, изфучаващ навън с лека пътна чанта, преметната през рамо, изчезна тъй бързо, както се бе появил. Страйк потъваше в така желания дълбок и лишен от сънища сън. Глухият ритъм на бас китара далеч под него бързо бе удавен в дрезгавото му хъркане.
6
О, господин Татъл, на вас може всичко да се повери, знаем го.
Валма от ледена мъгла все още бяха полепнали по сградите на „Ексмаут Маркет“, когато Страйк се появи там в девет без десет на следващата сутрин. Нямаше вид на лондонска улица с паважа пред многобройните кафенета, пастелните цветове на фасадите и църквата, подобна на базилика в златно, синьо и открити тухли: „Църквата на нашия най-свят избавител“, обвита в димни изпарения. Студена мъгла, магазини, пълни с любопитни антики и сувенири, маси и столове по тротоарите; ако можеше да прибави привкус на солена вода и печални крясъци на чайки, Страйк би казал, че се е озовал обратно в Корнуол, където бе прекарал най-стабилните периоди от детството си.
Малка табела на безлична врата до една пекарна оповестяваше офисите на издателство „Кръстосан огън“. Страйк натисна звънеца точно в девет часа и бе пуснат да влезе в коридор със стръмно варосано стълбище, което изкачи с известно затруднение, без да престава да се подпира на перилата.
На горната площадка бе посрещнат от слабичък, контешки облечен около трийсетгодишен мъж с очила. Имаше вълниста коса до раменете и носеше джинси, жилетка от костюм и риза от десениран плат със загатнати къдрички на маншетите.
— Здравейте — каза той. — Аз съм Крисчън Фишър. Камерън, нали?
— Корморан — поправи го механично Страйк, — но…
Щеше да добави, че се обажда и на „Камерън“, изтрениран отговор след годините на грешки, ала Крисчън Фишър реагира незабавно:
— Корморан — корнуолският великан.
— Точно така — потвърди Страйк изненадан.
— Миналата година издадохме детска книжка за английския фолклор — поясни Фишър, като отвори бяла двойна врата и въведе Страйк в претрупано общо пространство със стени, облепени с плакати и изобилие от разхвърляни рафтове с книги.
Кльощава тъмнокоса млада жена вдигна любопитен поглед към Страйк, когато мина покрай нея.
— Кафе? Чай? — предложи Фишър и покани Страйк в кабинета си, малка стая встрани от основното помещение, с приятен изглед към сънливата, потънала в мъгла улица. — Ще накарам Джейд да отскочи да купи.
Страйк отклони поканата, като обясни, че току-що е пил кафе, което бе истина, но се зачуди защо Фишър очевидно имаше предвид по-продължителна среща, отколкото според Страйк изискваха обстоятелствата.
— Тогава само едно лате, Джейд — подвикна Фишър през вратата, а към Страйк добави: — Заповядайте, седнете — и взе да обикаля библиотечните шкафове до стената. — Великанът Корморан не беше ли живял на планината Сейнт Майкълс?
— Да — каза Страйк. — Предполага се, че го е убил Джак. Онзи, дето се е прочул покрай бобеното зърно.
— Тук някъде беше — каза Фишър, докато все още оглеждаше рафтовете. — „Фолклорни приказки от Британските острови“. Имате ли деца?