— Стига да нямаме неприятности по магистралата — отвърна Робин и скришом почука на дърво в интериора на колата.
Тъкмо бяха стигнали до М4, където имаше предупредителни надписи за времето до всеки знак и където скоростта бе ограничена до сто километра в час, когато мобилният телефон на Страйк иззвъня.
— Илса? Какво става?
— Здравей, Корм. Е, можеше да е и по-зле. Не я арестуваха, но разпитът бе ужасно продължителен.
Страйк включи телефона си на спикърфон, за да може Робин да чува, и заслушаха с еднакви, смръщени от тревога изражения, докато колата се движеше през снежната вихрушка, засипваща предното стъкло.
— Определено мислят, че е тя — каза Илса.
— На базата на какво?
— На възможност — отвърна Илса — и на маниера й. Тя никак не си помага. Беше много сръдлива по време на разпита и все споменаваше теб, което много ги нервираше. Заяви им, че ти ще откриеш кой е истинският извършител.
— Дявол го взел — промърмори ядосано Страйк. — А какво имаше в заключения шкаф?
— А, да, това. Обгорял и окървавен парцал сред многото други боклуци.
— Чудо велико — подхвърли Страйк. — Може да е бил там от години.
— Експертизата ще го установи, но съм съгласна, че не е кой знае каква улика, след като още не са открили вътрешностите.
— Ти знаеш за вътрешностите?
— Вече всички знаят за тях, Корм. Съобщиха го в новините.
Страйк и Робин си размениха бърз поглед.
— Кога?
— По обед. Според мен от полицията са усетили, че всеки момент ще се разчуе, и затова я повикаха, та да измъкнат нещо от нея, преди да стане всеобщо достояние.
— Тъкмо един от техните го е подшушнал — ядоса се Страйк.
— Това е тежко обвинение.
— Каза ми го журналистът, убедил ченгето да говори.
— Интересни познанства имаш.
— Такава ми е работата. Благодаря, че ме извести, Илса.
— Няма защо. Постарай се да я спасиш от затвор, Корм. Тя много ми се хареса.
— Коя беше тя? — попита Робин, след като Илса затвори.
— Някогашна съученичка от Корнуол, адвокатка. Омъжи се за един от лондонските ми приятели — отговори Страйк. — Поверих й Лионора, защото… по дяволите.
Бяха излезли от завоя и видяха пред себе си дълга автомобилна колона. Робин натисна спирачката и колата им се закроти зад едно пежо.
— По дяволите — повтори Страйк и стрелна поглед към изопнатия профил на Робин.
— Пак катастрофа — съобщи Робин. — Виждам полицейски светлини.
Във въображението си зърна лицето на Матю, ако се наложеше да му телефонира, че няма да пристигне, че е изпуснала нощния влак. Погребението на майка му… кой пропуска погребение? Вече трябваше да е там, в къщата на бащата на Мат, и да помага за приготовленията, да поеме част от напрежението. Пътната й чанта вече трябваше да е в старата й стая у дома, дрехите й за погребението — изгладени и висящи в гардероба й, всичко да е готово за изминаване на краткото разстояние до църквата на следващата сутрин. Погребваха госпожа Кънлиф, бъдещата й свекърва, а тя бе предпочела да шофира сред снега със Страйк и ето че сега бяха в непроходимо задръстване, на триста километра от църквата, където майката на Матю щеше да бъде положена за вечния си покой.
Той никога няма да ми прости. Никога няма да ми прости, че съм пропуснала погребението, за да върша това…
Защо трябваше да й се налага да прави подобен избор тъкмо в този ден? Защо се случи времето да е толкова лошо? Стомахът на Робин се свиваше на топка от притеснение, а колоната не помръдваше.
Страйк не каза нищо, а включи радиото. Звученето на „Тейк Дат“ изпълни колата; пееха как днес се вижда прогрес там, където преди не го е имало. Музиката пилеше нервите на Робин, но тя си замълча.
Колоната се придвижи с няколко метра напред.
О, Боже, моля те, нека стигна до Кингс Крос навреме, молеше се наум Робин.
В продължение на три четвърти час пълзяха през снега, а следобедната светлина наоколо им бързо гаснеше. Докато преди бе изглеждало, че разполага с цял океан от време до тръгването на нощния влак, сега на Робин й се струваше, че се намира сред бързо източващо се вирче, в което скоро щеше да седи сама и изоставена.
Вече виждаха катастрофата пред себе си; полицията, светлините, смачканото поло.
— Ще успееш — успокои я Страйк, проговорил за пръв път, откакто бе пуснал радиото, докато чакаха реда си да бъдат пропуснати напред от пътния полицай. — Ще е в последния момент, но все пак ще стигнеш.