Златните стрелки на часовника на „Сейнт Панкрас“ неумолимо се придвижиха на единайсет часа. В ума си Страйк видя как вратите на вагоните се затръшват, а Робин тича по перона с развяна златисторуса коса…
Стана единайсет и една минута. Той закова поглед към входа на гарата и зачака.
Тя не се появи. Ала той продължаваше да чака. Стана и пет. И шест.
Мобилният му телефон иззвъня.
— Успя ли?
— На косъм… Тъкмо щеше да потегли… Корморан, благодаря ти, страшно много ти благодаря…
— Няма защо — отвърна той, огледа тъмната заледена земя, все по-дълбокия сняг. — Лек път. Аз ще се прибирам. Късмет утре.
— Благодаря ти! — извика тя и той затвори.
Страйк си каза, че й бе задължен, когато се пресегна за патериците си, ала това не правеше по-привлекателна перспективата да прекоси заснежения Лондон на един крак, нито пък да плати тлъста глоба за изоставяне на наета кола посред града.
31
Опасност — подтикът за всички велики умове.
Страйк си каза, че Даниъл Чард надали щеше да хареса наетия му мансарден апартамент на Денмарк стрийт, освен ако не откриеше примитивен чар във формите на тостера или на настолната лампа, ала жилището си имаше много предимства, ако си еднокрак човек. В събота сутринта коляното му все още не беше готово да приеме протезата, но повърхностите бяха достъпни за досег, разстоянията можеха да бъдат покрити с кратки подскоци; имаше храна в хладилника, топла вода и цигари. В този ден Страйк изпита истинска обич към дома си, чийто прозорец беше замъглен от конденз, а по перваза се виждаше натрупан сняг.
След закуска той лежеше на леглото си и пушеше, поставил чаша тъмнокафяв чай на кашон до себе си, който му служеше като нощно шкафче, и беше превъзбуден не от лошо настроение, а от концентрация.
Шест дни и нищо.
Нямаше и следа от червата, изчезнали от тялото на Куин, нито от резултати на експертизата, които биха насочили към евентуален убиец (защото той знаеше, че случаен косъм или отпечатък със сигурност биха предотвратили вчерашния излишен разпит на Лионора). Нямаше призиви към още хора, видели скритата фигура, влязла в сградата малко преди смъртта на Куин (дали полицията я мислеше за плод на фантазията на късогледия съсед?). Нямаше оръдие на убийство, инкриминиращ запис от камера на неочаквани посетители на Талгарт Роуд, нямаше показания от подозрително настроени свидетели, забелязали прясно копана земя, не се откриваха гниещи черва, увити в черна бурка, нито се намери пътната чанта на Куин, съдържаща бележките му по „Bombyx Mori“. Нищо.
Шест дни. Той беше хващал убийци за шест часа, макар че, трябваше да признае, това бяха необмислени актове, плод на ярост и отчаяние, и изобилстваха улики, бликнали с кръвта или паниката, или пък некомпетентни извършители бяха засипали всички в обкръжението си с лъжи.
Убийството на Куин беше различно, по-странно, по-зловещо.
Страйк приближи чашата до устните си и в този миг видя трупа тъй ясно, сякаш разглеждаше снимката на мобилния си телефон. Беше като театрален реквизит, сценично аранжиран.
Въпреки наставленията си към Робин, Страйк не можеше да престане да се пита: защо беше извършено? За отмъщение? От лудост? За прикриване (на какво?)? Веществените улики бяха заличени от солната киселина, времето на смъртта беше прикрито, влизането на местопрестъплението и излизането от него не бяха забелязани._ Щателно планирано. Всичко обмислено до последния детайл. Шест дни и нито една следа…_ Страйк не бе повярвал на думите на Анстис, че имали няколко такива. Разбира се, старият му приятел вече не споделяше информация с него, не и след настойчивите предупреждения към Страйк да не се меси, да стои настрана.
Страйк разсеяно бръсна пепелта от стария си пуловер и запали нова цигара от угарката на предишната.
Нямаме съмнение, че извършителят е особено опасен, беше казал Анстис на репортерите, изявление, което по мнението на Страйк беше едновременно болезнено очевидно и странно подвеждащо.
У него изникна спомен: спомен за голямата авантюра на осемнайсетия рожден ден на Дейв Полуърт.
Полуърт беше най-старият приятел на Страйк, познаваха се още от забавачката. През детството и юношеството си Страйк беше заминавал от Корнуол и пак се бе връщал на няколко пъти, и приятелството им се подхващаше наново от там, където го бе прекъсвала майката на Страйк с нейните прищевки.