Дейв имаше чичо, заминал за Австралия още като младеж и сега беше мултимилионер. Беше поканил племенника си да му гостува, за да отпразнува осемнайсетия си рожден ден, като си заведе и приятел.
Двамата тийнейджъри бяха прелетели на другия край на света; беше най-хубавото приключение в младия им живот. Отседнали бяха в огромната крайбрежна къща на чичо Кевин, цялата от стъкло и полирано дърво, с бар в дневната; диамантено море под ослепително слънце; огромни розови скариди на шиш върху барбекюто; странният изговор на хората, бира, още бира; блондинки с шоколадов тен, каквито въобще нямаше в Корнуол, и накрая, на самия рожден ден на Дейв — акулата.
— Стават опасни само ако са провокирани — обясни чичо Кевин, който обичаше леководолазното гмуркане. — Никакво пипане, момчета, ясно? Без щуреене.
Ала за Дейв Полуърт, който обичаше морето, сърфираше, ловеше риба и плаваше с ветроходни лодки у дома, щуреенето си беше начин на живот.
Акулата бе роден убиец с плоските си мъртвешки очи и два реда остри зъби, ала Страйк бе забелязал ленивото безразличие на черногърбата твар, докато плуваха над нея, пленени от красивата й гъвкавост. Тя щеше да е предоволна да се отдалечи през сините дълбини, осъзнал го бе, само че Дейв беше твърдо решен да я докосне.
Още носеше белега: акулата бе отнесла парче месо от ръката му над лакътя и сега имаше само частично усещане в десния палец. Не беше повлияло върху способността му да си върши работата: сега Дейв бе строителен инженер в Бристол и във „Виктъри Ин“, където със Страйк се срещаха да пийнат „Дъм Бар“ при посещенията си у дома, го наричаха Чъм5.
Упорит, безразсъден, авантюрист по душа, Полуърт още се занимаваше с леководолазен спорт през свободното си време, макар по никакъв начин да не закачаше атлантическите акули.
На тавана над леглото на Страйк имаше тънка пукнатина. Като че не бе я забелязвал преди. Очите му я проследиха, докато си спомняше сянката върху морското дъно и внезапният облак от черна кръв; мятащото се в безмълвен вик тяло на Дейв.
Убиецът на Куин беше също като тази черногърба акула, мислеше си той. Сред заподозрените в този случай нямаше диви, безогледни хищници. За никого от тях не бяха известни предишни прояви на насилие. Нямаше, както тъй често се случва при появата на трупове, диря от минали провинения, които да отведат до прага на заподозрян, никой не тътреше подире си окървавено минало като торба карантии за гладни псета. Този убиец бе по-рядко и странно животно — такъв, който прикриваше истинската си природа, докато не бъдеше достатъчно силно притеснен. Оуен Куин, също като Дейв Полуърт, безразсъдно бе затормозил дремещ в очакване убиец и бе привлякъл отприщената му смъртоносна сила срещу себе си.
Страйк неведнъж бе чувал баналното твърдение, че всеки носи у себе си способността да убие, ала знаеше, че това е лъжа. Несъмнено съществуваха такива, за които убийството бе лесно и приятно, той бе срещал неколцина подобни екземпляри. Милиони бяха успешно обучавани да слагат край на живота на ближния; той, Страйк, бе един от тях. Човешки същества убиваха опортюнистично — за изгода и за отбрана, открили у себе си капацитет за кръвопролитие, когато никоя друга алтернатива не изглеждаше възможна; ала имаше и хора, които и при най-силен натиск не бяха способни да се възползват от предимството си, да грабнат възможността, да престъпят финалното и най-властно табу.
Страйк не подценяваше усилията, нужни Оуен Куин да бъде вързан, ударен смъртоносно, разпорен и изкормен. Човекът, извършил това, бе постигнал целта си, без да бъде забелязан, успешно се бе отървал от уликите и очевидно не показваше достатъчно знаци за тревога или угризения, че да насочи вниманието към себе си. Всичко това говореше за опасна личност, за извънредно опасна личност, в случай че бъде обезпокоена. Докато такъв вярваше, че няма разкрития и подозрения срещу него, хората в обкръжението му не бяха застрашени. Ала бъдеше ли докоснат отново…
— По дяволите — промърмори Страйк и бързо загаси цигарата в пепелника до себе си; беше догоряла до пръстите му, без да забележи.
И тъй, какво трябваше да предприеме сега? Помисли си, че щом следата, излизаща от престъплението, беше практически несъществуваща, трябваше да тръгне по следата, водеща към престъплението. При положение че периодът след смъртта на Куин бе неестествено лишен от подсказващи събития, време бе да разгледа последните дни от живота му.