Потънал в своите приятни занимания — смесица от гледане на футбол и главоблъскане над убийство — на Страйк въобще не му хрумна да погледне към заснежената улица долу, където хора, несмутени от лошото време, влизаха и излизаха от музикалните магазини и кафетата. Ако го бе сторил, би могъл да забележи източена фигура в черно палто и с качулка, облегната на стената помежду къщите с номера шест и осем, вгледана нагоре към апартамента му. Колкото и добро да беше зрението му обаче, надали би зърнал сгъваемия нож марка „Станли“, преобръщан ритмично помежду дълги тънки пръсти.
32
Възправи се, добър мой ангеле, чиято свята музика ме пази от зъл дух, вкопчил се в мен…
Макар и с вериги за сняг на гумите, старият семеен ленд ровър, шофиран от майката на Робин, трудно измина разстоянието между гарата в Йорк и Масъм. Чистачките образуваха бързо заличавани пролуки във форма на ветрило към пътищата, познати на Робин от детинство, сега преобразени от най-лошата зима, която тя бе виждала от години. Снегът валеше неумолимо и пътуването, което би трябвало да им отнеме час, трая близо три часа. На моменти Робин си бе помисляла, че все още има опасност да изпусне погребението. Поне можеше да говори с Матю по мобилния си телефон и да му обясни, че е наблизо. Той й каза, че неколцина други още били на километри далеч, а леля му от Кеймбридж вероятно въобще нямало да успее да пристигне.
Вече у дома, Робин успя да се изплъзне от лигавите ласки за посрещане на стария им лабрадор, втурна се нагоре към стаята си, облече черната рокля и палтото, без да си прави труда да ги глади, наложи й се да обуе втори чорапогащник, защото от бързане пусна бримка на първия, после забърза надолу към антрето, където вече я чакаха родителите и братята й.
Под валящия на парцали сняг, скрити под черни чадъри, тръгнаха по лекия склон, който Робин бе изкачвала всеки ден като ученичка в началното училище и прогимназията, и през широкия площад, сърцето на мъничкия й роден град, а зад тях останаха гигантските комини на местната пивоварна. Съботният пазар бе отменен. Дълбоки бразди бяха оставени в снега от достатъчно смелите да прекосят площада в тази сутрин, като следите от обувки се събираха близо до църквата, пред която Робин видя множество от опечалени в траурно облекло. Покривите на бледозлатистите джорджиански къщи около площада бяха затрупани от заледени преспи, а снегът все така не спираше да вали. Издигащо се бяло море постепенно поглъщаше големите надгробни плочи в гробището.
Робин взе да зъзне, докато семейството си проправяше път към вратите на „Сейнт Мери дъ Върджин“ покрай останките от кръст с обла стойка от девети век, който имаше странен езически вид, и тогава най-сетне видя Матю, застанал под арката на входа с баща си и сестра си, блед и толкова красив в черния си костюм, че сърцето й замря. Докато Робин се опитваше да улови погледа му над опашката от хора, млада жена протегна ръце към него и го прегърна. Робин разпозна Сара Шадлок, стара приятелка на Матю от университета. Прегръдката й бе може би една идея по-сладострастна, отколкото бе уместно при дадените обстоятелства, но Робин, гузна, задето само десет секунди я бяха делили от изпускането на влака до тук и задето не бе виждала Матю цяла седмица, реши, че няма право да изпитва неприятно чувство.
— Робин — промълви той развълнувано, като я видя, пропусна да се ръкува с трима души пред него и разпери ръце към нея.
Докато се прегръщаха, тя усети в очите й да напират сълзи. Това беше истинският живот в крайна сметка, Матю и домът й…
— Иди и седни отпред — поръча й той и тя се подчини, остави семейството си в задната част на църквата, за да седне на първата пейка до зетя на Матю, който държеше на коляно малката си дъщеричка и поздрави Робин с навъсено кимване.
Беше красива стара църква, Робин я познаваше добре от службите за Коледа, Великден и Празника на жътвата, на които бе присъствала през целия си живот със съучениците и семейството си. Очите й бавно обходиха интериора. Високо на купола над олтара имаше картина от сър Джошуа Рейнолдс (или най-малкото от школата на Джошуа Рейнолдс) и тя съсредоточи поглед върху нея в опит да успокои душата си. Мъгляв мистичен образ на момче ангел съзерцаваше далечно видение на кръст, от който струяха златни лъчи… Кой я бе рисувал в действителност, зачуди се тя, Рейнолдс или някой от помощниците му? Сега пък се почувства виновна, задето се отдаваше на неутолимото си любопитство, вместо да тъжи за госпожа Кънлиф…