Мислила си бе, че ще се омъжи в тази църква след няколко седмици. Венчалната й рокля висеше готова в гардероба в свободната стая, ала ето че вместо това ковчегът на госпожа Кънлиф се задаваше по пътеката, блестящо черен, със сребърни дръжки, а пък Оуен Куин още беше в моргата… още нямаше полиран ковчег за неговото изкормено тяло, разложено и обгорено…
Не мисли за това, нареди си строго, когато Матю седна до нея и топлината от прилепения му крак премина в нея.
Последните двайсет и четири часа бяха толкова пълни с премеждия, та на Робин й бе трудно да повярва, че си е у дома. Със Страйк можеха да са в болница, толкова близо бяха до челен удар с преобърнатия камион… шофьорът покрит с кръв… госпожа Кънлиф вероятно бе с непокътнато лице в ковчега си с копринена подплата… Не мисли за това…
Сякаш очите й бяха лишени от способността да се фокусират върху нещо неутрално и успокояващо. Явно гледките на вързани и изкормени трупове така действаха на човек, променяха начина, по който виждаше света.
Тя закъсня малко да коленичи за молитвата и усети възглавничката, избродирана с кръстат бод, грапава под измръзналите си колене. Горката госпожа Кънлиф… само дето майката на Матю никога не я бе харесвала особено. Бъди добра, замоли Робин сама себе си, та макар и да беше истина. На госпожа Кънлиф не й се нравеше, че Матю се обвърза с една и съща приятелка за толкова дълго време. Беше споменавала, така че Робин да я чуе, как за младите мъже било добре да се налудуват и да си походят… Робин знаеше, че начинът, по който бе напуснала университета, я бе опетнил в очите на госпожа Кънлиф.
Статуята на сър Мармадюк Уайвил, само на няколко метра разстояние, бе обърната с лице към Робин. Докато тя стоеше права за химна, той сякаш се взираше в нея с облеклото си от епохата на крал Джеймс I, в естествен ръст, хоризонтално на мраморната си полица, подпрял ръка на лакът с лице към паството. Съпругата му бе полегнала по същия начин на полицата под неговата. Бяха странно реални в своите непочтителни пози с възглавнички под лактите, та да е удобно на мраморните им кости, а над тях, в пазвите на свода бяха алегоричните фигури на живота и смъртта. Докато смъртта ни раздели… и мислите й отново се зареяха: тя и Матю, свързани заедно завинаги, докато бяха живи… Не, не свързани… прилича на овързани… Какво ти става? Усещаше се изтощена. Във влака бе прекалено горещо и много друсаше. Беше се будила на всеки час, уплашена да не заседнат в снега.
Матю хвана ръката й и стисна пръстите й.
Погребението мина бързо, колкото позволяваше приличието, а снегът валеше на парцали над тях. Нямаше бавене около гроба; Робин не беше единствената, която трепереше видимо.
Всички отидоха в голямата тухлена къща на семейство Кънлиф и закръжиха вътре сред приятната топлина. Господин Кънлиф, малко по-шумен, отколкото предполагаше поводът, не спираше да пълни чаши и да поздравява хора, като че това беше парти.
— Липсваше ми — каза Матю. — Беше ужасно без теб.
— И ти ми липсваше — отвърна Робин. — Ще ми се да бях дошла по-рано.
Пак лъжеш.
— Леля Сю ще пренощува тук — каза Матю. — Реших, че може да дойда у вас, добре ще ми се отрази да се откъсна малко. Тази седмица ми дойде в повече…
— Чудесно — отговори Робин и стисна ръката му, благодарна, че няма да й се наложи да остава у семейство Кънлиф.
Сестрата на Матю й бе трудно поносима, а господин Кънлиф беше командаджия.
Все можеше да изтърпиш за една вечер — смъмри се. Почувства го като незаслужено избавление.
И тъй, двамата се върнаха в дома на семейство Елакот, който бе наблизо до площада. Матю харесваше семейството й; бе доволен да смени костюма си с джинси, да помага на майка й в сервирането на масата за вечеря. Госпожа Елакот, пищна жена с червеникаворусата коса на Робин, прибрана в раздърпан кок, беше мила и внимателна с него; тя беше човек с много интереси и увлечения и в момента караше курс по английска литература с дистанционно обучение.
— Как върви учението, Линда? — попита я Матю, докато вадеше от фурната тежкия гювеч.