— Не — отговори Страйк.
— О — промълви Фишър. — Е, тогава няма да си правя труда да я търся.
После се настани с усмивка на стола срещу Страйк.
— И тъй, разрешено ли ми е да попитам кой ви нае? Разрешено ли ми е да гадая?
— Моля, свободен сте да го сторите — отвърна Страйк, който по принцип никога не забраняваше някому да прави предположения.
— Или е Даниъл Чард, или Майкъл Фанкорт — отсече Фишър. — Познах ли?
Лещите на очилата му правеха очите му подобни на мъниста и силно фокусирани. Макар да не се издаде външно, Страйк бе стъписан. Майкъл Фанкорт беше много прочут писател, спечелил наскоро престижна литературна награда. Защо точно би се интересувал от изчезналия Куин?
— Боя се, че не — отвърна Страйк. — Беше Лионора, съпругата на Куин.
Фишър изглеждаше едва ли не комично озадачен.
— Съпругата му? — повтори безизразно. — Онази невзрачна женица, дето изглежда като Роуз Уест? Тя пък защо е наела частен детектив?
— Мъжът й е изчезнал. Няма го от единайсет дни.
— Куин е изчезнал? Но… но тогава…
За Страйк бе очевидно, че Фишър е очаквал разговор в съвсем различна посока и е нямал търпение да го проведе.
— Но защо ви е пратила при мен?
— Според нея знаете къде е Куин.
— Че откъде ще знам, по дяволите? — попита Фишър и изглеждаше искрено смаян. — Той не ми е приятел.
— Госпожа Куин чула на някаква забава как говорите на мъжа й за място за отдих на писатели…
— О — рече Фишър, — „Бигли Хол“, да. Но Оуен няма как да е там! — Той се разсмя и мигом заприлича на очилат Пък: веселост, подплатена с лукавост. — Оуен Куин не биха го пуснали там, ако ще и да им плати. По природа е скандалджия. А едната от жените, които държат имението, направо не може да го гледа. Написа отвратителна критика за първия й роман и тя никога не му я прости.
— Бихте ли ми дали телефонния номер там все пак? — помоли го Страйк.
— Имам го тук някъде — каза Фишър и измъкна мобилен телефон от задния джоб на джинсите си. — Ей сега ще им звънна…
И го направи, като постави мобилния телефон на бюрото помежду им и включи спикърфона, та и Страйк да чува. След цяла минута звънене се обади задъхан женски глас:
— „Бигли Хол“.
— Здравей, ти ли си, Шанън? Обажда се Крис Фишър от „Кръстосан огън“.
— О, здравей, Крис, как си?
Вратата на кабинета се отвори и кльощавото мургаво момиче от външния офис влезе, остави чаша лате пред Фишър и без да каже нито дума, отново се оттегли.
— Шан, обаждам се — заговори Фишър, след като вратата се затвори — да проверя дали Оуен Куин не е отседнал при вас. Да е идвал случайно там?
— Куин?
Дори при тази единична сричка, идваща отдалече с метален звук, антипатията и презрението на Шанън отекнаха в пълната с книги стая.
— Да, не си ли го виждала?
— Не съм от година, че и повече. Защо? Да не е намислил да идва тук? Никак няма да е добре дошъл, казвам ти.
— Няма страшно, Шан, мисля, че жена му се е объркала нещо. Пак ще се чуем скоро.
Фишър пресече думите й за сбогуване, нетърпелив да се върне към разговора със Страйк.
— Видяхте ли? — разпери ръце. — Казах ви. Не би могъл да отиде в „Бигли Хол“, дори да го иска.
— Не можахте ли да го кажете на съпругата му, когато ви се е обаждала?
— А, затова, значи, не спираше да звъни? — рече Фишър и по изражението му се видя, че е намерил обяснението. — Аз мислех, че Оуен я кара да ме търси.
— Защо ще кара жена си да ви търси?
— Е, хайде де — подхвърли ухилен Фишър и когато Страйк не му се усмихна в ответ, изсмя се кратко и отвърна: — Заради „Bombyx Mori“. Казах си, че е типично за Куин да накара жена си да ми се обади, че да ме преслуша.
— „Bombyx Mori“ — повтори Страйк, като се постара да не прозвучи нито въпросително, нито озадачено.
— Да, помислих, че Куин ме преследва, за да разбере дали все още има шанс да я издам. Такава постъпка е присъща за него, да накара жена си да ме търси. Но ако някой ще се докосне до „Bombyx Mori“ сега, това няма да съм аз. Малко издателство сме. Не можем да си позволим съдебни дела.
След като не спечели нищо с преструвките си, че знае повече, отколкото действително знаеше, Страйк смени тактиката.
— „Bombyx Mori“ последният роман на Куин ли е?
— Да — отвърна Фишър и сръбна от латето си, като следваше своя собствена нишка на мисли. — Значи е изчезнал, а? Мислех си, че ще иска да се позавърти наоколо, та да гледа веселбата. Човек би казал, че в това е целият смисъл. Да не би да е изгубил кураж? Не ми се вярва такова нещо да се случи с Оуен.