— Тъкмо щях да кажа — вметна интервюиращият с предразполагаща усмивка, — че този ви роман може да даде почивка на критиците. Според мен към главния женски образ е подходено с голямо разбиране и съпричастност. То се знае — погледна той към бележките си и отново към своя събеседник, — неизменно ще бъде направен паралел със самоубийството на една млада жена, надявам се, че сте подготвен… нормално е да очаквате…
— Как глупавите хора ще приемат, че съм написал автобиографично описание на самоубийството на първата ми жена?
— Ами… няма как да не се свърже… да не възникнат въпроси…
— Тогава нека кажа следното — вмеси се Фанкорт и направи пауза.
Седяха пред голям прозорец, гледащ към слънчева поляна с накланяща се от вятъра трева. В ума на Робин мина мимолетен въпрос кога ли бе заснето интервюто — очевидно преди да завали снегът — но Матю доминираше в мислите й. Трябваше да иде при него, ала кой знае защо си оставаше на дивана.
— Когато Еф… Ели умря — подхвана Фанкорт, — когато тя умря…
Близкият план изглеждаше болезнено недискретен. Тънките бръчици около очите му се вдълбаха, когато той ги затвори. Квадратната му ръка се вдигна да закрие лицето.
Майкъл Фанкорт имаше вид, че плаче.
— Толкоз за твърденията, че любовта била мираж и химера — въздъхна госпожа Елакот и захвърли химикалката си. — Не ме устройва. Исках кръв и черва, Майкъл. Кръв и черва!
Неспособна да понася повече бездействието, Робин стана и се отправи към вратата на дневната. Сегашните обстоятелства не бяха нормални. Бяха погребали майката на Матю същия ден. Това я призоваваше да се извини, да се реваншира.
35
Всички сме податливи на грешки, господине. Ако признавате това, повече извинения не са ми нужни.
На другия ден неделните вестници се стремяха да намерят достойно равновесие между обективна оценка на живота и творчеството на Оуен Куин и злокобната му смърт в готически стил.
„Второстепенна литературна фигура, на моменти интересен; напоследък клонеше към самопародийност, засенчван от други съвременни автори, но така или иначе, проправяше своя собствена демодирана пътека“, пишеше в материал на първа страница на „Сънди Таймс“, обещаващ повече вълнения навътре: „Садистично копиране на стр. 10-11“, и до малка снимка на Кенет Халиуел: „Романи и романисти: литературни убийци, стр. 3, Култура“.
„Слухове за непубликувания роман, за който се предполага, че е вдъхновил убийството му, вече се разпространяват и извън лондонските литературни кръгове — уверяваше «Обзървър» читателите си. — Ако не бяха нормите на добрия вкус, от «Роупър — Чард» щяха да разполагат с абсолютен бестселър.“
„Ексцентричен писател, изкормен в секс игра“, обявяваше „Сънди Пийпъл“.
Страйк бе купил всички вестници на връщане от дома на Нина Ласелс, колкото и трудно да му бе да се оправя и с тях, и с бастуна по заснежените тротоари. Докато напредваше с труд към Денмарк стрийт, му хрумна, че се е натоварил неразумно, в случай че неуспялата атентаторка от предишната вечер се появеше отново, ала тя не се виждаше никъде.
По-късно вечерта изчиташе една след друга статиите и ядеше чипс, легнал на леглото с отново милостиво свалена протеза.
Да разглежда фактите през изопачения обектив на пресата, стимулираше въображението му. Най-сетне, след като завърши с материала на Кълпепър в „Нюз ъв дъ Уърлд“ („Източници, близки до случая, потвърждават, че Куин обичал да бъде връзван от жена си, която отрича да е знаела, че ексцентричният писател е отишъл да отседне във втората им къща.“), Страйк премести вестниците, пресегна се за бележника, който държеше под леглото, и се залови да съставя списък със задачи за следващия ден. Не прибави инициалите на Анстис срещу нито една от тях, но срещу две фрази — „човекът от книжарницата“ и „кога е заснето интервюто с М. Ф.“ — написа главно Р. После изпрати съобщение на Робин, в което й напомняше на следващата сутрин да си отваря очите за висока жена с черно палто и да не влиза по Денмарк стрийт, ако тя е там.