Той се обърна към нея със самодоволна усмивка.
— Прав бях, имаме екземпляр. Втора ръка. Насам.
Поведе я към кош, в който безразборно бяха нахвърляни книги.
— Това е много важна информация за полицията — отбеляза Робин.
— Ами да — рече важно той. — За определяне времето на смъртта. Да, бях в състояние да ги уверя, че на осми още беше жив.
— А дали помните какво дойде да търси тук? — попита Робин и се засмя леко. — Много ми е интересно да науча какво е чел.
— То се знае, помня — незабавно отвърна събеседникът й. — Купи три романа: „Свобода“ на Джонатан Францен, „Неназован“ на Джошуа Ферис и… третия го забравих… Каза, че заминавал да си почине и искал да си набави четиво. Обсъдихме електронните книги, той проявяваше по-голяма толерантност към тях, отколкото аз… Някъде тук е — промърмори той, като ровеше из коша.
Робин небрежно се присъедини към търсенето.
— На осми — повтори тя. — Откъде сте толкова сигурен, че е било осми?
Защото подозираше, че в този плесенясал полумрак дните се сливаха един с друг.
— Беше понеделник — уточни той. — Приятно разнообразие бе да побъбрим за Джоузеф Норт, за когото той пазеше топли спомени.
Робин все така не разбираше кое го караше да е убеден, че този конкретен понеделник е бил осми, но преди да успее да му зададе още въпроси, той измъкна с тържествуващ вик антична книга с меки корици от дълбините на коша.
— Ето я. Ето я. Знаех си, че я имам.
— Аз пък никога не мога да помня дати — излъга Робин, когато се върнаха до касата с трофея си. — А случайно да имате нещо от Джоузеф Норт, като така и така съм тук?
— Той написа само един роман — каза старецът. — Нарича се „Към предела“. Знам, че го имаме, той ми е от любимите…
И пак се отправи за стълбата.
— Аз постоянно обърквам дните — храбро продължи Робин, когато чорапите с цвят на горчица отново се показаха пред погледа й.
— С много хора е така — високомерно рече той. — Но аз съм добър в реконструктивната дедукция, ха-ха. Спомних си, че е понеделник, защото в понеделник винаги купувам ново мляко и тъкмо се бях върнал с него, когато господин Куин пристигна в книжарницата.
Тя го изчака да огледа рафтовете над главата й.
— Обясних на полицията, че бях в състояние да си спомня този конкретен понеделник, тъй като отидох както обикновено у приятеля ми Чарлс, разправих му, че съм видял Оуен Куин, и обсъдихме петимата англикански епископи, които преминаха към Католическата църква. Той го бе взел много присърце.
— Ясно — каза Робин и си отбеляза наум да провери датата на това събитие.
Възрастният човек беше намерил романа на Норт и слизаше бавно по стълбата.
— Да, спомням си и друго — добави той с изблик на ентусиазъм. — Чарлс ми показа забележителни снимки на мистериозния кратер, който се появил отведнъж в град Шмалкалден в Германия. Аз служих близо до Шмалкалден през войната. Да… помня, че докато разправях на приятеля си как Куин е посетил книжарницата, той ме прекъсна: „Ти не беше ли ходил в Шмалкалден?“, попита ме. — Треперещите възлести пръсти вече работеха на касата. — И ми каза, че се появил огромен кратер. На следващия ден по вестниците излязоха невероятни снимки… Прекрасно нещо е паметта — заяви самодоволно, като подаде на Робин кафяв хартиен плик с двете книги и в замяна пое нейната банкнота от десет лири.
— Помня го този кратер — каза Робин, което беше поредната лъжа. Извади мобилния телефон от джоба си, натисна няколко бутончета, докато той съвестно отброяваше рестото й. — Да, ето го… Шмалкалден… Удивително, откъде се е взела изведнъж такава голяма дупка? Само че това се е случило — вдигна очи към него тя — на първи ноември, не на осми.
Той примигна.
— Не, на осми беше — упорито настоя той с всичкото убеждение на човек, непонасящ да е в грешка.
— Но вижте тук — показа му Робин мъничкото екранче. Той бутна очилата на челото си и се взря в него. — Твърдо ли помните, че обсъждахте Оуен Куин и кратера в един и същ разговор?
— Ама че грешка — промърмори той, без да е ясно дали говори за уебсайта на „Гардиън“, за себе си или за Робин.