— Може да се каже — отговори Уолдгрейв, като отново се оглеждаше за келнера с вината. — Едва сега, когато знаем как е убит Оуен, напълно осъзнаваме истината. Хората трият имейли като някакви идиоти, преструват се, че никога не са поглеждали книгата, че не знаят как завършва. Вече никак не е забавно.
— А преди беше ли забавно? — попита Страйк.
— Ами… да, беше, когато си мислеха, че Оуен просто си е направил гаргара. Хората обичат да виждат онези, които са на власт, осмивани. Нито Фанкорт, нито Чард са особено обичани.
Келнерът за вината пристигна и връчи листата на Уолдгрейв.
— Ще поръчам цяла бутилка, става ли? — промърмори Уолдгрейв, докато я оглеждаше. — Приемам, че вие плащате, нали така?
— Да — отвърна Страйк, но му се сви сърцето.
Уолдгрейв поръча бутилка „Шато Лезонгар“, което за дълбоко огорчение на Страйк струваше почти петдесет лири, макар че в листата имаше вина и с цена близо двеста.
— И тъй — с внезапна енергичност подзе Уолдгрейв, щом келнерът се отдалечи, — имате ли някаква следа вече? Знаете ли кой го е извършил?
— Още не — отговори Страйк.
Последва неловка пауза. Уолдгрейв бутна очилата нагоре по изпотения си нос.
— Съжалявам — избъбри той. — Просташко от моя страна… защитна реакция. Само че не мога да повярвам. Не мога да повярвам на случилото се.
— Никой не може — каза Страйк.
С неочакван импулс Уолдгрейв сподели:
— Не успявам да се отърся от шантавата идея, че Оуен сам си го е причинил. Че е режисирал смъртта си.
— Нима? — попита Страйк, като внимателно наблюдаваше Уолдгрейв.
— Знам, че е невъзможно да го е сторил, това ми е ясно. — Ръцете на редактора изпълняваха сръчни гами по ръба на масата. — Ала начинът на убийството е толкова театрален… такава гротеска. И ужасното е… че е най-добрата реклама, която автор би имал за творбата си. Веднъж ми каза, и това не е шега, заяви ми го най-сериозно, че обичал да кара приятелката му да го интервюира. Това избистряло умствените му процеси. „Какво използваш за микрофон?“, попитах го. И знаете ли какво ми отговори глупавият мръсник? „Главно химикалки. Каквото имам подръка.“
Уолдгрейв избухна в сподавен смях, който звучеше като ридание.
— Горкият тъп нещастник — продума той. — Съвсем беше превъртял накрая. Е, надявам се Елизабет Тасъл да е доволна. Тя му пускаше фитилите.
Първият сервитьор се появи с бележник.
— Какво ще ядете? — попита Уолдгрейв Страйк, докато се взираше с късогледите си очи в менюто.
— Говеждото — отвърна Страйк, който беше имал време да наблюдава как режат парчета от него от сребърното плато върху количка, циркулираща около масите.
Не беше вкусвал йоркширски пудинг от години, още от последното си посещение на леля си и чичо си в Сейнт Моус.
Уолдгрейв си поръча морски език по дувърски, после протегна шия да види не се ли задава келнерът с вината. Когато го зърна да приближава с бутилка, видимо се отпусна и се настани по-удобно на стола си. След като чашата му бе напълнена, отпи няколко глътки и въздъхна с облекчението на човек, получил спешно медицинско лечение.
— Та казвахте, че Елизабет Тасъл пускала фитили на Куин — напомни му Страйк.
— А? — рече Уолдгрейв и сви длан на фуния около ухото си.
Страйк си припомни, че е глух с едното ухо. Вярно, че ресторантът се пълнеше и беше станало по-шумно. Той повтори въпроса си по-високо.
— О, да — каза Уолдгрейв. — Да, по повод Фанкорт. Двамата обичаха да дробят за всички злини, сторени им от Фанкорт.
— Какви злини? — попита Страйк, а Уолдгрейв отпи още вино.
— Фанкорт ги оплюваше и двамата от години. — Уолдгрейв разсеяно почеса гърди през смачканата си риза и пак пи. — Оуен заради пародията на романа на покойната му съпруга. Лиз — защото продължи да бъде агент на Оуен. Имайте предвид, никой никога не е обвинявал Фанкорт, че заряза Лиз Тасъл. Тази жена е истинска кучка. Накрая остана само с двама клиенти. Сбъркано създание. Вероятно прекарва вечерите си в сметки колко е изгубила. Петнайсет процента от хонорарите на Фанкорт са си големи пари. Официални вечери, филмови премиери… А вместо това се задоволява с Куин, даващ интервюта пред химикалка, и прегорели наденички в задния двор на Доркъс Пенгълий.
— Откъде знаете, че е имало прегорели наденички? — осведоми се Страйк.
— Доркъс ми каза — отвърна Уолдгрейв, който вече беше изпил първата си чаша вино и си наливаше втора. — Искаше да знае защо Лиз не е била на партито на фирмата. Когато й казах за „Bombyx Mori“, Доркъс ме увери, че Лиз била прекрасна жена. Прекрасна! Нямало е как да знае какво пишеше в романа на Оуен. Никога не би наранила нечии чувства… и на муха нямало да посегне… ха!