— Не сте съгласен ли?
— Разбира се, че не съм съгласен, дявол го взел. Срещал съм хора, които са получавали своя старт в агенцията на Лиз Тасъл. Говорят като жертви на отвличане, спасени чрез откуп. Та тя упражнява тормоз. Нейната избухливост направо плаши.
— И според вас тя е подтикнала Куин да напише романа?
— Не директно — отговори Уолдгрейв. — Но ако хванеш не особено редовен писател, убеден, че няма бестселъри, защото хората му завиждат или защото не си вършат работата както трябва, и го затвориш с Лиз, която е вечно ядосана и озлобена и все тръби как Фанкорт ги е провалил и двамата, нима е изненада, че е бил провокиран до крайност? Тя дори не си е направила труда да прочете книгата му както трябва. Ако не беше умрял, бих казал, че си е получила каквото заслужава. Нещастният безумец не е очернил само Фанкорт, сторил го е и с нея… ха-ха! Сторил го е и с мен, и с проклетия Даниъл, и с всички. С всички!
Също както и други алкохолици, които Страйк бе срещал, Джери Уолдгрейв бе прекосил границата към опияненост само с две чаши вино. Изведнъж движенията му станаха по-тромави, маниерът му — по-войнствен.
— Мислите ли, че Елизабет Тасъл е тласнала Куин да атакува Фанкорт?
— Няма съмнение в това — отсече Уолдгрейв. — Никакво съмнение.
— Но когато се срещнах с Елизабет Тасъл, тя каза, че написаното за Фанкорт било лъжа — посочи Страйк.
— А? — отново сви длан до ухото си Уолдгрейв.
— Тя ми каза — изрече високо Страйк, — че написаното за Фанкорт в „Bombyx Mori“ не е истина. Че не Фанкорт е бил автор на пародията, заради която жена му се е самоубила, че е излязла изпод перото на Куин.
— Не ви говоря за това — поклати глава Уолдгрейв, сякаш Страйк проявяваше пълна тъпота. — Нямах предвид… забравете. Забравете.
Вече беше изпил повече от половината бутилка и алкохолът му бе вдъхнал известна самоувереност. Страйк се сдържаше, беше наясно, че ако настояваше, само щеше да събуди непоклатим пиянски инат. По-добре беше да го остави да се рее в избраната от него посока и само леко да го подбутва.
— Оуен ме харесваше — довери Уолдгрейв на Страйк. — О, да. Знаех как да се справям с него. Ако погъделичках суетата му, можех да го накарам да направи каквото си поискам. Нужни бяха половин час похвали, преди да го помоля да промени нещо в ръкописа си. После още половин час четки за следващата промяна. Само това бе начинът. Той всъщност не е искал да ме уязви. Просто не е бил на себе си, горкият глупак. Искал е пак да го дават по телевизията. Мислел си е, че всички са срещу него. Не си е давал сметка, че си играе с огъня. Душевноболен човек.
Уолдгрейв отметна глава назад и тя се блъсна в тази на едрата издокарана жена, седяща зад него.
— Прощавайте! Прощавайте!
Тя го изгледа кръвнишки през рамо, а той придърпа стола си, при което приборите върху масата изтракаха.
— Какво значи цялата тази история с Резача?
— А? — попита Уолдгрейв.
Този път Страйк беше сигурен, че свитата около ухото длан беше поза.
— Резача…
— „Резач“ очевидно е „редактор“ — отвърна Уолдгрейв.
— Ами кървавият чувал и джуджето, което се опитвате да удавите?
— Символизъм — поясни Уолдгрейв с небрежно махване на ръката, при което едва не събори чашата си с вино. — Някаква негова идея, която съм задушил в зародиш и с това съм го оскърбил.
На Страйк, който беше чувал хиляди репетирани отговори, този му се стори твърде безотказно и бързо поднесен.
— Само това ли?
Уолдгрейв се изсмя кратко.
— Не съм давил джудже в живота си, ако това намеквате.
Пияните никога не бяха лесни за разпитване. Навремето в армията пияни заподозрени или свидетели бяха рядкост. Страйк си припомни майора алкохолик, чиято дванайсетгодишна дъщеря беше заговорила за сексуален тормоз в училището си в Германия. Когато Страйк отиде в дома им, полковникът замахна към него със счупена бутилка. Страйк го просна на пода. Ала тук, в цивилния свят, при близостта на келнера за вината, ако кроткият пиян редактор решеше да си тръгне, Страйк нямаше как да го спре. Можеше само да се надява отново да се върнат на темата за Резача, да задържи Уолдгрейв на мястото му, да го накара да продължи да говори.