Количката с храна вече тържествено наближаваше Страйк. Парче шотландско говеждо от ребрата бе отрязано с много церемонии, а през това време поднесоха на Уолдгрейв морския език по дувърски.
Три месеца никакви таксита, нареди си строго Страйк и устата му се напълни със слюнка, когато чинията му беше отрупана с йоркширски пудингчета, картофи и пащърнак. Количката отново се отдалечи. Уолдгрейв, изпил вече две трети от бутилката, се взираше в порцията си, сякаш не бе много сигурен как се беше озовала пред него, взе с пръсти едно картофче и го лапна.
— Куин обсъждаше ли с вас какво пише, преди да предаде ръкописа си? — попита Страйк.
— Никога — отсече Уолдгрейв. — Единственото, което ми каза по повод „Bombyx Mori“, беше, че копринената буба е метафора на писателя, който трябва да мине през мъки, за да произведе нещо добро. Толкоз.
— Не ви ли помоли за съвет или идеи?
— Не, не, Оуен винаги беше убеден, че той знае най-добре.
— Това обичайно ли е?
— Писателите са различни — отговори Уолдгрейв. — Оуен беше от потайните. Обичаше да поднесе материала с гръм и трясък. Умираше си за драматизъм.
— От полицията сигурно са ви разпитвали за действията ви, след като сте получили романа — подхвърли небрежно Страйк.
— Да, минахме през всичко това — безразлично отвърна Уолдгрейв. Опитваше се без особен успех да извади костите от морския език, който безразсъдно беше поискал да му донесат необезкостен. — Получих ръкописа в петък, не го погледнах чак до неделя…
— Трябвало е да заминете, нали?
— В Париж — потвърди Уолдгрейв. — За отпразнуване на годишнина от сватбата. Не стана.
— Нещо ви попречи ли?
Уолдгрейв допи виното в чашата си. Няколко капки паднаха върху бялата покривка и се разляха върху нея.
— Спретнахме си ужасен скандал на път за „Хийтроу“. Обърнахме обратно към дома.
— Неприятно — коментира Страйк.
— От години не върви между нас — призна Уолдгрейв, изостави неравната си битка с рибата и шумно тръшна ножа и вилицата върху чинията, с което привлече погледите на хората от съседните маси. — Джоджо вече е голяма. Няма смисъл да продължаваме повече. Разделяме се.
— Съжалявам да го чуя — промърмори Страйк.
Уолдгрейв вдигна рамене с мрачно изражение и си наля още вино. Стъклата на очилата му с рогови рамки бяха покрити с петна от пръсти, а яката на ризата му беше мръсна и оръфана. Страйк, не без опит в тези неща, отсъди, че има вид на човек, спал с дрехите си.
— След скандала право вкъщи ли се прибрахте?
— Къщата е голяма. Можем да не се виждаме, ако не искаме.
Капките вино се разпростираха като алени цветя по снежнобялата покривка.
— Напомня ми за черния белег, лепван на обвинения в „Острова на съкровищата“. Върху всеки, чел проклетата книга, пада подозрение. В кабинета ми влезе полиция, всички зяпаха… Прочетох я в неделя — върна се той към въпроса на Страйк, — казах на Лиз Тасъл какво мисля за нея и животът си продължи. Оуен не отговаряше на телефона си. Реших, че преживява нервен срив, а и аз си имах мои лични проблеми. Даниъл Чард вдигна пара до небето… Майната му. Напуснах. До гуша ми дойде от обвинения. Край вече. Прави ме на нищо пред цялото издателство. Стига толкова.
— Обвинения ли? — попита Страйк.
Техниката му на разпит беше заприличала на майсторска игра на флипер; разпитваният биваше насочван с леко и точно движение. (През седемдесетте години Страйк беше имал такава игра с отбора на „Арсенал“; беше играл срещу „Плимут Аргайлс“ на приятеля си Дейв Полуърт — и двете момчета бяха прекарвали дълги часове по корем върху килима пред камината в дома на Дейв.)
— Дан мисли, че съм го изклюкарствал пред Оуен. Проклет идиот. Въобразява си, че светът не знае… а слуховете вървят от години. Не беше нужно да казвам на Оуен. Всички знаят.
— Че Чард е гей ли?
— Гей или психологически потиснат, кого го е грижа… Не съм сигурен дори дали Дан съзнава, че е гей. Само че харесва хубави младежи, обича да ги рисува голи. Публична тайна е.
— На вас предлагал ли е да ви рисува? — поинтересува се Страйк.
— Боже мой, не — отвърна Уолдгрейв. — Джо Нортън ми го каза преди години. А!
Беше уловил погледа на келнера с вината.
— Още една чаша от това, моля.