— Откога издавате Куин? — попита Страйк.
Фишър го изгледа недоумяващо.
— Никога не съм го издавал! — възкликна той.
— Помислих, че…
— Имаше договор с „Роупър — Чард“ за последните си три книги… или бяха четири? Не, случи се следното. Преди няколко месеца срещнах на едно парти Лиз Тасъл, агентката му, и тя сподели с мен поверително — беше малко подпийнала — че не знае още колко ще го търпят „Роупър — Чард“. Подхвърлих, че ще се радвам да хвърля поглед на следващата му книга. Напоследък Куин е в категорията „толкова лош, та чак добър“, можехме да приложим по-нестандартна маркетингова стратегия. Все пак написа „Грехът на Хобарт“ — добави Фишър. — Това беше добра книга. Прецених, че още може да има нещо у него.
— Тя прати ли ви „Bombyx Mori“? — попита Страйк, като се движеше опипом и вътрешно се ругаеше, задето не беше разпитал Лионора Куин по-подробно предишния ден.
Така ставаше, като поемаш нов клиент, когато си три четвърти мъртъв от изтощение. Страйк бе привикнал да ходи на такива разговори по-информиран от събеседника си и сега се усещаше някак странно разголен.
— Да, тя ми прати екземпляр по̀ миналия петък — отвърна Фишър и усмивката му в стил „Пък“ стана още по-лукава. — Най-голямата грешка в живота на горката Лиз.
— Защо?
— Защото явно не я беше прочела както трябва или не чак до края. Два часа, след като текстът пристигна, получих паникьосано съобщение на гласовата си поща: „Крис, станала е грешка, изпратила съм ти погрешен ръкопис. Моля те, не го чети, а веднага ми го прати обратно. Ще бъда в офиса си да го приема“. Никога не бях чувал Лиз Тасъл такава в живота си. Обичайно е твърде стряскаща жена. Кара големи мъже да се разтреперват.
— И вие върнахте ли го?
— Не, разбира се. Прекарах почти цялата събота да го чета.
— И? — попита Страйк.
— Никой ли не ви е казал?
— Какво да ми е казал?
— Какво има вътре — посочи Фишър. — Какво е направил.
— А какво е направил?
Усмивката на Фишър помръкна. Той остави кафето на бюрото си.
— Бях предупреден от топадвокати в Лондон да не разкривам това — заяви.
— А кой е наел адвокатите? — попита Страйк. Когато Фишър не отговори, той настоя: — Някой различен от Чард и Фанкорт?
— Не двамата, само Чард — рече Фишър, паднал лесно в клопката на Страйк. — Макар че на мястото на Оуен аз повече бих се опасявал от Фанкорт. Може да бъде голям проклетник. Ужасно е злопаметен. Не ме цитирайте — побърза да добави.
— А този Чард, за когото говорите? — подпита Страйк, движейки се наслуки в полумрак.
— Даниъл Чард, президент на „Роупър — Чард“ — поясни Фишър с едва доловимо нетърпение. — Не разбирам как Оуен си е въобразявал, че ще му се размине, след като е извъртял такъв номер на човека, управляващ издателството му, но такъв си е Оуен. Най-монументално арогантният и самозабравил се негодник, когото познавам. Сигурно си е мислил, че може да обрисува Чард като… — Фишър млъкна и се засмя неловко. — Направо съм опасен за себе си. Накратко, учуден съм как дори Оуен е могъл да повярва, че такова нещо ще му се размине. Нищо чудно да се е стреснал, когато е осъзнал, че всички съвсем точно са схванали намека му, и затова е побягнал.
— Съдържанието е клеветническо, така ли? — попита Страйк.
— Това е малко сумрачна територия в литературата — коментира Фишър. — Ако кажеш истината чрез гротескни похвати… Аз, разбира се, въобще не твърдя, че нещата, които той пише, отговарят на истината — побърза да вметне. — Няма как буквално да са верни. Но всички са разпознаваеми; описал е доста хора, и то твърде сръчно… Всъщност напомня ранните творби на Фанкорт. Кървища колкото щеш и изобилства от мистериозен символизъм. На места не разбираш добре накъде бие, но искаш да знаеш какво има в торбата, какво има в огъня.
— Какво има… къде?
— Няма значение, просто неща от книгата. Лионора не ви ли разправи за нея?
— Не — отвърна Страйк.
— Странно — каза Фишър. — Тя би трябвало да я познава. Винаги съм си представял, че Куин е от онези писатели, които изнасят лекции на семейството си за своята работа на всяко хранене.