Страйк беше благодарен, че поне не поиска бутилка.
— Съжалявам, господине, не го предлагаме на…
— Добре де, дайте там някакво червено. — После продължи откъдето беше прекъснал. — Дан поискал от Джо да му позира и Джо го разкарал. Това е общоизвестно от години.
Облегна се назад, като отново блъсна едрата жена зад себе си, а за беда в този момент тя ядеше супа. Страйк гледаше как ядосаният й сътрапезник повика сервитьор, за да се оплаче. Служителят се наведе към Уолдгрейв и любезно, но твърдо го помоли:
— Ако обичате, преместете стола си, господине. Дамата зад вас…
— Съжалявам, съжалявам.
Уолдгрейв се придърпа по-близо към Страйк, облегна лакти на масата, отметна разчорлената си коса от очите и изрече високо:
— Да му го завра в шибания задник.
— На кого? — попита Страйк, като със съжаление довърши най-доброто ястие, което беше ял от дълго време.
— На Дан. Получил е проклетата компания на тепсия, цял живот е бил презадоволен. Да си живее в провинцията и да си рисува неговия прислужник, щом това иска, на мен ми писна. Ще си основа моя собствена компания.
Мобилният телефон на Уолдгрейв иззвъня. Отне му известно време да го открие. Втренчи се в номера над очилата си, преди да отговори.
— Какво има, Джоджо?
Колкото и оживен да беше ресторантът, Страйк чу пронизителния крясък от другия край на линията.
Уолдгрейв изглеждаше ужасѐн.
— Джоджо? Ти…
Ала после пухкавото добродушно лице се изопна изненадващо за Страйк. Вените се издуха по врата на Уолдгрейв и той се озъби в грозна гримаса.
— Мамицата ти! — викна, а наоколо разговорите замлъкнаха и към масата им се извърнаха петдесетина глави. — Няма да ми звъниш от номера на Джоджо! Пияна, гадна… Да, чу ме. Аз пия, защото съм женен за теб!
Дебелата жена зад Уолдгрейв се извърна възмутена. Келнерите мятаха гневни погледи; един дотолкова се забрави, че йоркширският пудинг, който поднасяше на японски бизнесмен, застина във въздуха. Изисканият мъжки клуб без съмнение бе виждал и други пиянски кавги, но нямаше как те да не шокират сред тази тъмна дървена ламперия, кристални полилеи и менюта, наричани „ценоразпис“, където всичко бе по британски спокойно и солидно.
— И чия е вината за това, мамка му? — викна Уолдгрейв.
Той се изправи със залитане на крака, като за пореден път блъсна клетата си съседка по маса, но този път нямаше възмутени оплаквания от страна на сътрапезника й. Ресторантът се бе умълчал. Уолдгрейв тръгна да излиза от ресторанта, без да престава да ругае в телефона, а Страйк бе развеселен от факта, че в цялата бъркотия бе споделил донякъде общото неодобрение към човека, който не носи на пиене.
— Сметката, моля — каза той на най-близкия до него келнер с увиснало чене.
Разочарован беше, че не можа да опита пудинга със стафиди, който бе зърнал в „ценоразписа“, но трябваше да догони Уолдгрейв, ако можеше.
Докато обядващите мърмореха под нос и го поглеждаха крадешком, Страйк плати, изправи се и подпрян на бастуна си последва безславно изнизалия се Уолдгрейв. От вбесеното изражение на салонния управител и крясъците на Уолдгрейв пред вратата съдеше, че е бил настоятелно посъветван да напусне заведението.
Откри редактора подпрян на студената стена вляво от входа. Около тях валеше сняг на парцали, тротоарите бяха покрити с него, а минувачите — увити до уши в шаловете си. Извън достолепната обстановка Уолдгрейв бе изгубил вида си на леко развлечен учен. Пиян, мърляв и смачкан, ругаещ в телефона, скрит в голямата му ръка, той напомняше умопобъркан скитник.
— … не съм крив аз, шибана кучко! Аз ли написах проклетото нещо? Аз ли, а?… Ами тогава вземи да говориш с нея. Ако не, аз ще го направя… Не смей да ме заплашваш, грозна пачавра такава… Ако си беше държала краката събрани… Чу ме какво казах…
Уолдгрейв видя Страйк. Стоя стъписан няколко мига, после прекъсна разговора. Телефонът се изплъзна от пръстите му и падна на заснежения тротоар.
— Щуротии — избъбри Джери Уолдгрейв.
Вълкът отново бе навлякъл овча кожа. Взе да рови в лапавицата за телефона си и очилата му паднаха. Страйк се наведе да ги вдигне и му ги подаде.
— Благодаря. Благодаря. Съжалявам за това. Съжалявам…
Страйк видя сълзи по месестите бузи на Уолдгрейв, докато редакторът отново си наместваше очилата. Като напъха пропукалия се телефон в джоба си, той се обърна към детектива с изписано по лицето отчаяние.