След това Страйк се отправи към офиса си. Вече в метрото провери телефона си и видя, че пропуснатото обаждане беше от най-стария му приятел, осакатеният от акула Дейв Полуърт.
Полуърт открай време имаше навика да нарича Страйк „Диди“. Повечето хора приемаха, че това е заради размерите му (в началното училище и прогимназията Страйк беше най-едрото момче не само във випуска, а и в този преди неговия), но всъщност произлизаше от непрестанните му заминавания и връщания поради хаотичния начин на живот на майка му. И тогава дребничкият Дейв Полуърт беше казал на Страйк с писклив гласец, че е същински „дидикой“, което бе корнуолската дума за „циганин“.
Страйк му позвъни веднага щом слезе от метрото и двамата все още бъбреха двайсет минути по-късно, когато влезе в офиса си. Робин вдигна глава и понечи да заговори, но видя, че шефът й е на телефона, така че само се усмихна и се обърна отново към монитора си.
— Ще си ходиш ли у дома за Коледа? — попита Полуърт, когато Страйк влезе във вътрешния кабинет и затвори вратата.
— Може би — отвърна Страйк.
— Ще обърнем по няколко халби във „Виктъри“ — взе да го навива Полуърт. — Може пак да изчукаш Гуенифър Арскот, а?
— Никога не съм чукал Гуенифър Арскот — отвърна Страйк.
Това им бе отколешна шега.
— Ами пробвай се отново, Диди, току-виж не си ударил на камък този път. Време е някой да й отнеме девствеността. И като говорим за момичета, които никой от нас не е чукал…
Разговорът се сведе до шеговити подмятания за общи приятели, които и двамата имаха в Сейнт Моус. Страйк толкова се смя на духовитите забележки на Полуърт, че пренебрегна сигнала за чакащ разговор и не си направи труда да провери кой е.
— Нали не си се събрал отново с милейди Шантавел? — попита Дейв, като това беше прякорът, с който обикновено наричаше Шарлот.
— Не съм — отвърна Страйк. — Тя се омъжва след… четири дни — преброи наум той.
— Оглеждай хоризонта да не би да галопира към теб, Диди. Не бих се учудил да избяга пред самия олтар. Въздъхни с облекчение, ако ти се размине, приятелю.
— Да — отвърна Страйк, — прав си.
— Значи се договорихме? У дома за Коледа? Бира във „Виктъри“?
— Добре, защо не? — каза Страйк.
След още малко приказки Дейв се върна към работата си, а Страйк с усмивка на лице провери телефона си и видя, че е пропуснал обаждане от Лионора Куин.
Върна се в предния кабинет, като пътем избираше гласовата си поща.
— Гледах отново интервюто с Майкъл Фанкорт — подхвана възбудено Робин — и осъзнах какво…
Страйк вдигна ръка, за да я накара да замълчи, тъй като в ухото му прозвуча гласът на Лионора, обикновено съвсем равен, но този път развълнуван и дезориентиран: „Корморан, арестуваха ме, по дяволите. Не знам защо, никой нищо не ми казва. Отведоха ме в участъка. Чакали адвокат или нещо такова. Не знам какво да правя. Орландо е при Една, нямам… Е, това е, тук съм…“.
След няколко секунди тишина съобщението приключи.
— Мамка му! — изрече Страйк толкова високо, че Робин подскочи. — Мамка му мръсна!
— Какво се е случило?
— Арестували са Лионора… Защо звъни на мен, а не на Илса? По дяволите…
Той набра номера на Илса Хърбърт и зачака.
— Здравей, Корм…
— Арестували са Лионора Куин.
— Какво?! — извика Илса. — Защо? Нима за онзи глупав кървав парцал в шкафа?
— Може да има и друго.
(Кат разполага с доказателство…)
— Къде е тя, Корм?
— В полицейския участък. Сигурно този в „Килбърн“, най-близкият е.
— Боже мили. Но защо не ми се е обадила?
— Кой я знае? Спомена нещо, че щели да й доведат адвокат…
— Никой не се е свързал с мен… Господи боже, къде й е умът? Защо не им е дала моето име? Тръгвам още сега, Корм, ще прехвърля сегашната си работа на друг. Дължат ми услуга…