Облекчен да се измъкне от тази задушлива атмосфера, Страйк хвана метрото обратно до офиса си, с голяма радост свали костюма в апартаментчето си и с още по-голяма си помисли как скоро ще се отърве от този конкретен случай и ще сложи в джоба си тлъст чек, който поначало беше причината да го поеме. Сега бе свободен да се насочи към прошарената петдесетгодишна жена в „Холоуей“, наречена „безличната женица на писателя, сръчна със сатъра“ на страница втора на „Ивнинг Стандард“, който си бе купил по път.
— Адвокатът й доволен ли остана? — попита Робин, когато се появи в офиса.
— Умерено — отвърна Страйк и се втренчи в миниатюрната сребриста коледна елхичка, която тя бе поставила на спретнатото си бюро.
Беше украсена с малки играчки и лампички.
— Защо? — попита кратко.
— Иде Коледа — отвърна Робин с лека усмивка, но без извинение. — Щях да я сложа вчера, но след като обвиниха Лионора, нямах празнично настроение. Така или иначе, уредих ти среща с нея в шест часа. Трябва да носиш документ със снимка…
— Добра работа, благодаря.
— Взех ти сандвичи и реших, че ще искаш да видиш това — каза тя. — Майкъл Фанкорт е дал интервю по повод Куин.
Тя му подаде пакетче сандвичи със сирене и туршия и „Таймс“, сгънат на нужната страница. Страйк се настани на пръдливото канапе и се залови да яде и да чете статията, към която имаше две снимки. Лявата беше на Фанкорт, застанал пред елизабетинска провинциална къща. Беше заснет отдолу и главата му изглеждаше не чак толкова непропорционална, както обикновено. На дясната беше Куин, ексцентричен, с безумен поглед, с триъгълна шапка, украсена с перо, говорещ пред рехава публика, събрана пред малка шатра.
Авторът на статията беше поставил силно ударение на факта, че навремето Фанкорт и Куин се бяха познавали добре и дори са били смятани за еквивалентни таланти.
Вече малцина помнят романа „Грехът на Хобарт“, с който проби Куин, макар Фанкорт да настоява, че той все така е прекрасен пример за стила на Куин, наричан от него магически брутализъм. При все репутацията на Фанкорт като злопаметен човек, той проявява изненадващо великодушие в обсъждането на творчеството на Куин.
„Винаги интересен и често подценяван — твърди той. — Подозирам, че бъдещите критици ще се отнесат към него по-добре, отколкото нашите съвременници.“
Тази неочаквано щедра оценка е още по-учудваща, при положение че преди 25 години Елспет Кер, първата съпруга на Фанкорт, се е самоубила след прочитане на жестока пародия на своя дебютен роман. Подигравката масово се приписва на близкия приятел на Фанкорт и негов литературен съперник: покойния Оуен Куин.
„Човек омеква почти без сам да го осъзнава, това е една компенсация на напредналата възраст — изчерпващият се гняв. Разтоварих се от много чувства, свързани със смъртта на Ели, в последния си роман, който не бива да бъде четен като автобиографичен, макар че…“
Страйк прескочи следващите два параграфа, които бяха, чисто и просто, реклама на следващата книга на Фанкорт, и започна да чете от там, където в очите му се наби думата „насилие“.
Трудно е да бъде свързан този Фанкорт с туидено сако пред мен с някогашния литературен хулиган, както сам се описва, който получава и хвалебствия, и критики за находчивите и самоцелни описания на насилие в ранното си творчество.
„Ако господин Греъм Грийн е бил прав — пише критикът Харви Бърд за първия роман на Фанкорт, — и на писателя му е нужно късче лед в сърцето, то Майкъл Фанкорт със сигурност го притежава в изобилие. Когато чете сцената с изнасилването в «Белафронт», човек започва да си представя, че вътрешностите на този млад човек са изцяло ледени. Всъщност има два начина да се погледне към «Белафронт», който без съмнение е талантлива и оригинална творба. Първата възможност е господин Фанкорт да е написал необичайно зрял първи роман, в който е устоял на тенденцията на новака да вкара себе си като (анти)герой. Може да ни стъписват гротескната същност и моралът на творбата, но никой не би отрекъл въздействието и артистизма на прозата. Втората, по-смущаваща възможност е господин Фанкорт да не притежава много от онзи орган, в който да постави късче лед и това невероятно безчовечно повествование да отговаря на собствения му вътрешен пейзаж. Времето и по-нататъшното му творчество ще покажат кое е вярното.“