Масивната служителка, чиято задача бе да проверява документите, погледна шофьорското му свидетелство, а после и него.
— Знам кой сте — заяви му с пронизващ поглед.
Страйк се почуди дали Анстис не бе поискал да му съобщят, ако дойде да посети Лионора. Изглеждаше напълно вероятно.
Умишлено бе дошъл рано, за да не изгуби нито минута от отреденото време за свиждане с клиентката си. Тази предвидливост му позволи да изпие чаша кафе в центъра за посетители, обслужван от детска благотворителна организация. Помещението бе светло и почти ведро и много от децата се втурнаха към камиончетата и мечетата като към стари приятели. Изпитата спътничка на Страйк от автобуса наблюдаваше равнодушно как момченцето започна да си играе с кукла на Екшън Мен около краката на Страйк, сякаш той бе някоя масивна скулптура. (Тисифона, отмъстителката за убийство…)
Беше повикан в залата за посетители точно в шест, на секундата. Стъпките отекваха по лъснатите подове. Стените бяха от бетонни блокчета, ала ярки стенописи, рисувани от затворници, смекчаваха обширното пространство, в което се носеха потракване на метал и ключове и приглушени разговори. От двете страни на ниска, централно разположена маса бяха поставени пластмасови седалки, наглед неподвижни, за да се сведе до минимум контактът между затворник и посетител и да се предотврати предаването на контрабанда. Ревна някакво детенце. Покрай стените стояха надзирателки и наблюдаваха. Страйк, който досега бе имал работа само с мъже затворници, изпита необичайна за него потиснатост от мястото. Децата, взиращи се в кльощави майки, загатнати признаци на душевно заболяване в неспокойното движение на пръсти с изгризани нокти, сънливи, претоварени с медикаменти жени, сгушени на пластмасовите столове — всичко това бе съвсем различно от мъжките затвори, които му бяха добре познати.
Лионора седеше и чакаше, дребничка и крехка, трогателна в радостта си да го види. Носеше собствените си дрехи — широка тениска и панталони, в които направо се губеше.
— Орландо идва по-рано — каза тя. Очите й бяха много червени, личеше, че дълго е плакала. — Не искаше да си тръгне. Извлякоха я насила. Не ми позволиха да я успокоя.
Докато при нормални обстоятелства би показала недоволство и гняв, сега той долавяше у нея наченките на типичната за затворниците безнадеждност. Четирийсет и осем часа, прекарани тук, я бяха научили, че е изгубила всякакъв контрол и власт.
— Лионора, трябва да говорим за извлечението по кредитната карта.
— Тази карта никога не е била у мен — проговори тя с треперещи устни. — Винаги Оуен я държеше у себе си, вземах я в редки случаи, като трябваше да ида до супермаркета. Той винаги ми даваше пари в брой.
Страйк си припомни, че тя поначало беше дошла при него поради това, че бе свършила парите.
— Оставила бях Оуен да се занимава с финансите ни, той настояваше на това, само че беше небрежен, никога не проверяваше сметките и банковите извлечения, просто ги мяташе някъде в кабинета си. Казвах му: „Проверявай ги, някой може да те измами“, но той не щеше и да знае. Даваше на Орландо да рисува на каквото му попадне подръка, затова рисунката й беше там…
— Остави сега рисунката. Някой друг освен Оуен и теб трябва да е имал достъп до тази кредитна карта. Ще преговорим няколко души, става ли?
— Добре — кимна тя.
— Елизабет Тасъл е контролирала ремонта по къщата на Талгарт Роуд, нали? Как беше платено за него? Тя имаше ли копие от кредитната ви карта?
— Не — отвърна Лионора.
— Сигурна ли си?
— Да, сигурна съм, защото й я предложихме, но тя каза, че е по-лесно да приспадне сумата от следващия хонорар на Оуен, защото скоро се очакваше такъв. Той се продава добре във Финландия. Не знам защо, но харесват неговите…
— Не се ли сещаш за случай, в който Елизабет Тасъл да е правила нещо за къщата и да е вземала у себе си картата „Виза“?
— Не — поклати глава тя. — Никога не го е правила.
— Добре — каза Страйк. — А сега си помисли хубаво. Сещаш ли се Оуен да е плащал нещо с кредитна карта в „Роупър — Чард“?
За негова изненада тя отговори:
— Не точно в „Роупър — Чард“, но да. Всички бяха там. Аз също бях там. Беше някъде преди две години… може би по-малко. Имаше голяма вечеря за издателите в „Дорчестър“. С Оуен ни сложиха на масата на младшия персонал. Даниъл Чард и Джери Уолдгрейв въобще не бяха близо до нас. Имаше мълчалив търг, от онези, дето написваш сумата за…