На бара, точно зад вратата, подпрял лакът върху лъскавия стоманен плот, седеше Ал, потънал в приятелски разговор с бармана.
Беше висок едва метър и седемдесет и осем, тоест нисък като за потомък на Рокъби, и с известно свръхтегло. Сивкаво-кафеникавата му коса беше пригладена назад. Имаше тясната челюст на майка си, но бе наследил леко кривогледите присвити очи, които придаваха привлекателна странност на красивото лице на Рокъби и бележеха Ал безпогрешно като син на баща му.
Когато зърна Страйк, Ал възкликна зарадван, пристъпи енергично към него и го прегърна. Страйк едва-едва откликна, възпиран от бастуна и палтото, което се опитваше да съблече. Ал се отдръпна назад леко смутен.
— Как си, братле?
Изговорът му бе странен хибрид, дължащ се на години, прекарани ту в Европа, ту в Америка.
— Не се оплаквам — отвърна Страйк. — А ти?
— И аз така. Можеше и по-зле да съм — каза Ал и вдигна рамене в пресилен, типично галски жест.
Ал бе получил образованието си в „Льо Розе“, международният пансион в Швейцария, и езикът на тялото му още носеше следи от континенталния маниер. Ала Страйк долови и още нещо в отговора му, нещо, което чувстваше при всяка тяхна среща: вината на Ал, стремежа му да се оправдае, очакване да посрещне обвинения, че животът му е лек и осигурен в сравнение с този на по-големия му брат.
— Какво ще пиеш? — попита Ал. — Бира? Искаш ли „Перони“?
Седнаха един до друг на бара с лице към стъклени лавици с бутилки, докато чакаха за масата си. Докато оглеждаше дългия, претъпкан с посетители ресторант с неговия таван от стоманена обшивка на стилизирани вълни, светлосин килим и огнище с дърва в дъното, подобно на гигантски кошер, Страйк зърна прославен скулптор, прочута архитектка и поне един известен актьор.
— Чух за теб и Шарлот — каза Ал. — Жалко.
Страйк се почуди дали Ал не познаваше нейни приятели. Движеше се в баровска компания, която като нищо можеше да се простира до бъдещия виконт на Крой.
— За добро беше — сви рамене Страйк.
(С Шарлот бяха седели тук, в този прекрасен ресторант край реката, и се бяха насладили на последната си щастлива вечер заедно. Връзката им беше продължила още четири месеца след това, изпълнени с агресия и мъчителни емоции. Беше твое.)
Хубавичка млада жена, която Ал поздрави по име, ги придружи до масата им; също тъй привлекателен младеж им връчи менютата. Страйк изчака Ал да поръча виното и персоналът да се отдалечи, преди да обясни защо бяха тук.
— Една вечер точно преди четири седмици — каза той на Ал — писател, на име Оуен Куин, е имал скандал с агентката си тук. Доколкото разбрах, разиграл се е публично пред всички в ресторанта. Той напуснал с гръм и трясък и малко след това, може би до няколко дни, а нищо чудно и още същата вечер…
— … е бил убит — довърши Ал, който бе слушал Страйк със зяпнала уста. — Прочетох във вестника. Ти си открил трупа.
Тонът му подсказваше желание да узнае подробности, но Страйк реши да пренебрегне това.
— Може и да няма какво да науча тук, ала…
— Но нали жена му го е извършила — рече озадачен Ал. — Вече са я арестували.
— Не го е извършила жена му — отсече Страйк и насочи вниманието си към менюто.
Още преди беше забелязал, че Ал, израснал сред безбройни неверни истории в пресата за баща си и семейството, не разпростираше здравословното си недоверие в британската журналистика към никоя друга тема.
(Колежът на Ал бе имал два кампуса: уроци край Женевското езеро през лятото и в Гщаад през зимата; следобеди, прекарани в каране на ски и кънки. Ал бе израснал, дишайки скандално скъп планински въздух сред компанията на други деца на знаменитости. Далечното ръмжене на таблоидите бе само тих фонов шум в неговия живот. Поне така Страйк интерпретираше малкото, което Ал му бе разправил за младостта си.)
— Значи не е дело на съпругата? — попита Ал, когато Страйк отново вдигна поглед.
— Не е.
— Ха. Ще повториш ли изпълнението с Лула Ландри? — попита Ал с широка усмивка, която добавяше чар към леко кривогледия му взор.
— Тъкмо това е идеята — отвърна Страйк.
— И искаш да преслушам персонала? — попита Ал.