— Как се пише това?
— Един господ знае — отвърна Страйк.
Бъдещата разведена пристигна навреме в единайсет и трийсет. Беше подозрително младолика четирийсет и няколко годишна, която излъчваше лековат чар и мускусен аромат, от който на Робин някак й отесняваше в офиса. Страйк изчезна с нея в кабинета си и в продължение на два часа Робин чуваше само лекото издигане и затихване на гласовете им на фона на непрестанното барабанене на дъжда и почукването на пръстите й по клавиатурата — спокойни, мирни шумове. Робин беше привикнала да чува внезапни изблици на плач, стенания, дори крясъци от кабинета на Страйк. Внезапната тишина можеше да е най-зловеща от всичко, както когато един клиент буквално беше припаднал (и както научиха по-късно, бе претърпял микроинфаркт), щом бе видял снимки на жена си и любовника й, които Страйк беше заснел с далекообхватен обектив.
Когато Страйк и клиентката му най-сетне се появиха и тя се сбогува с него надълго и нашироко, Робин подаде на шефа си голяма снимка на Оуен Куин, свалена от сайта на литературния фестивал в Бат.
— Боже милостиви — промърмори Страйк.
Оуен Куин беше едър и блед мъж на около шейсет години, с рехава жълто-бяла коса и заострена брадичка тип Ван Дайк. Очите му като че бяха разноцветни, което придаваше особена напрегнатост на погледа му. За снимката се бе загърнал в нещо като тиролска наметка и носеше мека шапка с перо.
— Човек не би казал, че такъв ще остане инкогнито за дълго — отбеляза Страйк. — Би ли направила копия, Робин? Може да се наложи да я покажем в няколко хотела. Според жена му веднъж отседнал в „Хилтън“, но не може да си спомни точно кой, така че позвъни тук-там да провериш не се ли е регистрирал. Не си представям, че би използвал истинското си име, но ти им го опиши. Стигна ли донякъде с Елизабет Тасъл?
— Да — отговори Робин. — Ако щеш вярвай, тъкмо се канех да й се обадя, когато тя ми позвъни.
— Позвънила е тук? Защо?
— Крисчън Фишър й казал, че си го посетил.
— И?
— Днес следобед имала срещи, но иска да се видите утре в единайсет в нейния офис.
— Я виж ти — развеселен, възкликна Страйк. — Става все по-интересно. Попита ли я дали знае къде е Куин?
— Да. Отговори, че няма никаква представа, но беше категорична, че иска да се види с теб. Много е властна. Същинска училищна директорка. Колкото до „Bombyx mori“, оказа се латинското название на копринената буба.
— Копринената буба?
— Да. И знаеш ли какво? Винаги съм мислила, че предат мрежата си като паяците, а всъщност знаеш ли как добивали коприната от бубите?
— Не бих казал, че знам.
— Сваряват ги — каза Робин. — Сваряват ги живи, та да не повредят пашкулите си, като изскочат от тях. Не звучи никак красиво, нали? Защо те интересуват копринените буби?
— Исках да разбера защо Оуен Куин е нарекъл последния си роман „Bombyx Mori“ — обясни Страйк. — Но май все така не ми е ясно.
Той прекара следобеда в досадна писмена работа, свързана със следене по случай, и в надежда времето да се оправи — налагаше му се да излезе, тъй като нямаше буквално и троха за ядене горе. След като Робин си тръгна, Страйк продължи да работи, защото дъждът, биещ в прозорците му, постоянно се усилваше. Накрая си облече палтото и тръгна през пороя по мокрия и тъмен Чаринг Крос Роуд, за да купи храна от най-близкия супермаркет. Напоследък беше прекалил с готовата храна за вкъщи.
На връщане нагоре по улицата с издутите пазарски пликове в двете ръце, по импулс влезе в книжарница за книги втора ръка, която беше пред затваряне. Мъжът зад щанда не беше сигурен дали имат екземпляр от „Грехът на Хобарт“, първата и очевидно най-добра книга на Оуен Куин, но след неконструктивно мънкане и неубедително взиране в екрана на компютъра, предложи на Страйк екземпляр на „Братята Балзак“ от същия автор. Уморен, мокър и гладен, Страйк плати две лири за книгата с протъркани твърди корици и я отнесе в своята мансарда.
След като прибра провизиите по местата им и си сготви паста, Страйк се изтегна на леглото, докато нощта напираше, мрачна и студена, в прозорците му, и отвори книгата на изчезналия човек.
Стилът бе пищен и разкрасен, сюжетът — готически и сюрреалистичен. Двама братя, с имената Варикосел и Вас, бяха затворени в камера, докато трупът на по-големият им брат се разлагаше бавно в ъгъла. Помежду пиянски спорове за литература, лоялност и френския писател Балзак те се опитваха със съвместни усилия да създадат повествование за живота на своя гниещ брат. Варикосел постоянно опипваше болезнените си тестиси, което на Страйк му се видя като тромава метафора на писателски блокаж; Вас като че вършеше повечето от работата.