През ума на Страйк мина мимолетен въпрос как ли щеше Рокъби да третира случайното зачеване на най-големия си син и нежеланата му поява на бял свят в подобна книга. Може би щеше да прескочи тази подробност. Във всеки случай Страйк предпочиташе да стане така.
— Той все така иска да те види — каза Ал и си личеше, че се бе насилил да го изрече. — Много е горд… изчете всичко по случая „Ландри“.
— Нима? — промърмори Страйк, докато оглеждаше ресторанта за Лулу, келнерката, която помнеше Куин.
— Да — потвърди Ал.
— И как подходи, интервюира издатели ли? — попита Страйк.
Помисли си за Катрин Кент, за самия Куин — едната неспособна да намери издател, а другият — изоставен от своя; докато застаряващата рок звезда можеше да избере когото пожелае.
— Да, нещо такова — отвърна Ал. — Не знам дали в крайна сметка ще го направи, или не. Този Чард му беше препоръчан.
— От кого? — поинтересува се Страйк.
— От Майкъл Фанкорт — отговори Ал и обра ризотото от чинията си с парче хляб.
— Рокъби познава Фанкорт? — учуди се Страйк, забравил решението си.
— Да — потвърди Ал леко намръщен, а после добави: — Да си го кажем, татко познава всички.
Това напомни на Страйк как Елизабет Тасъл бе казала „мислех, че всички знаят“ по въпроса защо вече не представлява Фанкорт, но имаше разлика. За Ал „всички“ означаваше богатите, прочутите, влиятелните. Бедните мухльовци, които купуваха музиката на баща му, бяха никои, също както Страйк беше никой, докато не доби известност със залавянето на убиец.
— Кога Фанкорт препоръча „Роупър — Чард“ на… Кога Фанкорт препоръча Чард? — попита Страйк.
— Не знам… преди няколко месеца. Каза на татко, че самият той току-що се преместил там. Половин милион аванс.
— Не е зле — коментира Страйк.
— Поръча на татко да следи новините, щяло да се зашуми около издателството, щом се присъединял към него.
Келнерката Лулу се появи в далечината. Ал я повика и тя се приближи, но изглеждаше забързана.
— Изчакайте ме десет минути и ще мога да дойда да поговорим. Само десет минути — обеща тя.
Докато Страйк довършваше свинското си, Ал го разпитваше за работата му. Страйк бе изненадан от искрения му интерес.
— Липсва ли ти армията? — попита Ал.
— Понякога — призна Страйк. — А ти с какво се занимаваш напоследък?
Изпитваше смътна вина, задето не беше попитал по-рано. Сега, като се замислеше, изобщо нямаше представа как си изкарва прехраната Ал и работи ли нещо изобщо.
— Каня се да подхвана бизнес с приятел — отговори Ал.
Не работи значи, каза си Страйк.
— Билети за разни събития… увеселителни програми — промърмори Ал.
— Чудесно — отзова се Страйк.
— Чудесно ще е, ако излезе нещо.
Настана пауза. Страйк се оглеждаше за Лулу, единствената причина да бъде тук, но тя не се виждаше, явно бе заета, както на Ал никога не му се бе случвало в живота му.
— Ти поне си се доказал — наруши мълчанието Ал.
— М-м?
— Пробил си сам.
— Какво?
Страйк осъзна, че на масата се разиграваше едностранна криза. Ал го гледаше и в погледа му личеше смесица от предизвикателство и завист.
— Ами да, може да се каже — сви масивните си рамене Страйк.
Не му хрумваше по-смислен отговор, който да не прозвучи самонадеяно или, обратно, като оплакване, нито пък искаше да насърчава Ал за по-личен разговор, отколкото някога бяха водили.
— Ти си единственият от нас, който не се възползва — подхвърли Ал. — Но в армията, тъй или иначе, надали би помогнало.
Излишно бе да се преструва, че не знае какво е това, от което не се е възползвал.
— Май не — съгласи се Страйк (и наистина в редките случаи, когато името на баща му бе привличало вниманието на другите войници, бе срещал единствено неспособност да повярват, предвид липсващата прилика с Рокъби).
Но се замисли мрачно за жилището си в тази леденостудена зимна вечер: две и половина тесни стаички, неуплътнена дограма. Ал щеше да се прибере в Мейфеър, в дома на баща му, пълен с прислуга. Може би щеше да е отрезвяващо да покаже на брат си реалността на независимостта, преди да се е увлякъл в романтичните си представи.
— Сигурно го приемаш като хленчене от моя страна? — поиска да узнае Ал.
Страйк бе видял снимката от дипломирането на Ал онлайн само час след като беше разпитвал неутешим деветнайсетгодишен редник, прострелял случайно с картечница най-добрия си приятел в гърдите и врата.