Страйк си приготви чай, но го остави да изстине, докато прелистваше папката със случая „Куин“.
Чувството му за безсилие се раздуваше като балон в тишината. Не преставаше да проверява мобилния си телефон.
Искаше да стори нещо, но беше с вързани ръце поради липсата на официален статут, лишен от власт да извършва обиск на частна собственост или да принуждава свидетели да сътрудничат. Не можеше да предприеме нищо преди разговора си с Майкъл Фанкорт в понеделник, освен ако… Дали не беше редно да позвъни на Анстис и да му изложи теорията си? Страйк се намръщи и прокара дебели пръсти през гъстата си къдрава коса, представил си снизходителната реакция на Анстис. Нямаше буквално и троха доказателство. Всичко бе умозаключения. Но аз съм прав — каза си Страйк с естествено породена арогантност, — а той е изцяло на грешен път. Анстис нямаше нито интелекта, нито въображението да оцени теория, която обясняваше всички странности около убийството, но която би му се сторила невероятна в сравнение с лекото решение за вината на Лионора, колкото и да бе обременено то с нелогичности и въпроси без отговор.
Обясни — настояваше Страйк пред въображаемия Анстис — защо жена, достатъчно умна да скрие вътрешностите му без следа, ще е толкова глупава, че да поръча бурка и въжета със собствената си кредитна карта. Обясни защо една майка без роднини, чиято едничка грижа в живота е благосъстоянието на дъщеря й, би рискувала доживотна присъда. Обясни защо, след като години наред е търпяла изневерите на Куин и сексуалните му извращения само за да запази семейството заедно, внезапно е решила да го убие.
Ала на последния въпрос Анстис би могъл да го парира със смислен отговор: че Куин е бил на ръба да изостави съпругата си заради Катрин Кент. Писателят бе имал солидна застраховка „Живот“ и може би Лионора бе решила, че финансовата й осигуреност като вдовица е за предпочитане пред несигурно и оскъдно съществуване, докато безотговорният й бивш съпруг пилее парите си за втората си съпруга. Съдебните заседатели биха приели такава версия, особено ако Катрин Кент заявеше от свидетелското място, че Куин е обещал да се ожени за нея.
Страйк се опасяваше, че е провалил шансовете си с Катрин Кент, след като се бе появил така неочаквано на прага й. В ретроспекция преценяваше това като тромав и несполучлив ход. Беше я подплашил, изникнал от мрака на балкона й, и само бе улеснил Пипа Миджли да го обрисува като зловещия защитник на Лионора. А трябваше да процедира с финес, да спечели доверието й, както бе сторил с личната секретарка на лорд Паркър, така че да изтръгне признания под маската на загриженост и съчувствие, вместо да тропа на вратата й като пристав.
Отново провери мобилния си телефон. Нямаше съобщения. Погледна часовника си. Беше едва девет и половина. Усещаше как вниманието му против неговата воля се бореше да се откъсне от темата, върху която той искаше и трябваше да се съсредоточи — убиецът на Куин и стъпките, нужни за осъществяване на арест — и бягаше към параклиса от седемнайсети век в Замъка на Крой.
Сега тя се обличаше, без съмнение, с венчална рокля, струваща хиляди лири. Представяше си я гола пред огледалото как рисува лицето си. Беше я наблюдавал да го прави сто пъти; строяваше четчиците за грим пред огледала над тоалетки, пред хотелски огледала, така остро осъзнаваща колко е желана, че почти придобиваше увереност.
Дали Шарлот проверяваше телефона си в безпощадно изтичащите минути сега, когато минаването по пътеката към олтара бе толкова близко, че изглеждаше като път към ешафода? Дали чакаше и се надяваше на реакция от Страйк след вчерашното си съобщение от две думи?
Ако пратеше отговор сега… дали би обърнала гръб на сватбената рокля (Страйк си я представяше как виси като призрак в ъгъла на стаята й), дали би нахлузила джинси, събрала няколко вещи в пътна чанта, и би ли поела обратно на юг към човека, който за нея винаги бе олицетворявал бягството?
— Стига глупости — измърмори Страйк сам на себе си.
Изправи се, пъхна телефона в джоба си, изгълта остатъка от студения чай и си облече палтото. Да се поддържа зает, бе единственият отговор: действието винаги беше негово предпочитано лекарство.
Макар да беше сигурен, че Катрин Кент е отишла да поживее у някоя приятелка сега, след като репортерите я бяха открили, и колкото и да не му се нравеше да се появи пред вратата й без предизвестие, той отиде в „Клем Атли Корт“, където подозренията му се потвърдиха. Никой не отвори вратата, вътре не светеше и не се чуваше никакъв шум.