Леден вятър вееше по тухления балкон. Страйк тъкмо си тръгваше, когато се появи сърдитата на вид съседка, този път изпълнена с желание да говори.
— Тя замина. Репортер сте, нали?
— Да — отговори Страйк, защото си личеше, че това вълнува съседката, а и защото не искаше Кент да знае, че е идвал пак.
— Ама какви неща само изписахте за нея! — възкликна жената със зле прикрито злорадство. — Не, няма я, замина.
— Имате ли представа кога ще се върне?
— Не — отвърна съседката със съжаление. Розовият й скалп прозираше през рядката й накъдрена побеляла коса. — Мога да ви се обадя, ако рече да се появи изобщо — предложи тя.
— Много ще съм ви благодарен — увери я Страйк.
Името му твърде наскоро се бе появявало по вестниците, за да й даде своя визитка. Откъсна лист от бележника си, написа телефонния си номер и й го подаде заедно с банкнота от двайсет лири.
— Благодаря — делово изрече тя. — Довиждане.
По пътя си надолу се размина с котка, същата, която Катрин Кент се беше опитала да ритне. Тя го изгледа с предпазлив, но високомерен взор. Групата младежи, която бе видял миналия път, я нямаше; беше твърде студено днес, ако най-топлата ти дреха е памучен суитшърт.
Куцукането през хлъзгавия сивкав сняг изискваше физическо усилие, което му помогна да се отвлече от нападащите го мисли и да заглуши въпроса дали обикаляше от заподозрян към заподозрян заради Лионора, или заради Шарлот. Нека последната се отправеше към затвора, избран от самата нея; той нямаше да й се обади, нито да й прати съобщение.
Когато стигна до метрото, извади телефона си и позвъни на Джери Уолдгрейв. Сигурен беше, че редакторът разполага с нужната му информация, за която не подозираше, че му е нужна, преди прозрението в „Ривър Кафе“, ала Уолдгрейв не вдигна. Страйк не беше изненадан. На главата на Уолдгрейв бяха провален брак, разпадаща се кариера и грижи за дъщеря му, притрябвало му бе да приема и обаждания от детектив. Защо да си усложнява живота, когато имаше избор и да не го прави?
Студът, звънене без отговор, тихи апартаменти със заключени врати: нищо друго не можеше да свърши днес. Страйк си купи вестник и отиде в „Тотнъм“, където се настани под един от пищните женски портрети, рисувани от викториански декоратор, изобилстващи с цветя и драперии. Днес Страйк изпитваше странното усещане, че се намира в чакалня и убива часовете. Спомени като шрапнели, заседнали завинаги, отровени от случилото се по-късно… любовни слова и неугасваща преданост, време на върховно щастие, лъжи след лъжи… Вниманието му постоянно се отклоняваше от материалите, които четеше.
Сестра му Луси веднъж го бе попитала, отчаяна от него: „Защо търпиш това? Защо? Просто защото тя е красива ли?“.
А той бе отговорил: „Това помага“.
Тя бе очаквала да й отвърне с „не“, естествено.
Макар жените да прекарваха толкова време в опит да се разкрасят, не се очакваше да им признаеш, че красотата е от значение. Шарлот наистина беше красива, най-красивата жена, която Страйк беше виждал, и той така и не изгуби чувството за почуда от външността й, нито благодарността, която тя пораждаше у него, нито изпитваната гордост.
Любовта е самоизмама, беше казал Майкъл Фанкорт.
Страйк бе обърнал на страница със снимка на министъра на финансите, но гледаше намусеното лице, без да го вижда. Беше ли си въобразявал черти у Шарлот, които изобщо ги нямаше? Беше ли й приписвал добродетели, за да прибави блясък към смайващата й хубост? Той беше деветнайсетгодишен, когато се запознаха. Сега на Страйк това му се виждаше невероятно млада възраст, докато седеше в пъба с петнайсетина килограма добавено тегло и с половин липсващ крак.
Може би той бе създал Шарлот по нейно подобие такава, каквато тя никога не бе съществувала освен в неговия обсебен ум, но какво от това? Беше обичал и истинската Шарлот, жената, която се бе разголила пред него и бе искала да знае още ли ще я обича, ако направи това и това, ако признае това и това, ако го третира така и така… докато най-сетне бе достигнала до границата му и красотата, яростта и сълзите вече не бяха достатъчни да го задържат, след което бе хукнала в обятията на друг мъж.