А може би това е любовта, помисли си той, като подкрепи в мислите си Майкъл Фанкорт срещу невидимата строга Робин, която по някаква причина като че го осъждаше, докато той седеше, пиеше „Дъм Бар“ и се залъгваше, че чете за най-тежката зима в писаната история. Ти и Матю… Ако тя не го разбираше, то Страйк го виждаше: условието да бъде с Матю бе да промени самата си същност.
Къде беше двойката, в която всеки виждаше другия ясно? В безкрайния парад на конформизма на предградията, който бе в основата на брака на Луси и Грег ли? В потискащите вариации на изневери и разочарование, които водеха несекващ поток клиенти пред вратата му? В сляпата посветеност, каквато Лионора Куин по своя воля бе решила да отдаде на мъж, всички недостатъци на когото бяха оправдавани, „защото е писател“, с издигането на геройски пиедестал от страна на Катрин Кент и Пипа Миджли на същия този глупак, разрязан като пуйка и изкормен?
Страйк все повече се депресираше. Беше преполовил третата си халба. Докато се чудеше да пие ли четвърта, мобилният му телефон, поставен с лице надолу върху масата, издаде сигнал за съобщение.
Допи бавно бирата, докато пъбът се пълнеше около него, като гледаше към телефона и сам се обзалагаше със себе си. Пред параклиса е и ми дава последен шанс да спра това? Или вече го е направила и иска да ме извести?
Допи последните глътки бира и чак тогава обърна телефона.
Поздрави ме. Г-жа Джаго Рос.
Страйк се взира в думите няколко секунди, след това пъхна телефона в джоба си, изправи се, сгъна вестника, тикна го под мишница и тръгна към дома си.
Докато вървеше с помощта на бастуна към Денмарк стрийт, припомни си фрази от любимата си книга, нечетена много дълго време, заровена на дъното на кашон с вещи на стълбищната площадка.
Безпокойството, което бе изпитвал цял ден, си беше отишло. Чувстваше се гладен и копнееше за отпускане. „Арсенал“ играеше с „Фулъм“ в три часа; имаше тъкмо време да си приготви късен обяд, преди да седне пред мача.
А после можеше да се отбие у Нина Ласелс. Нямаше желание да прекара сам точно тази вечер.
42
Матео: Странна играчка.
Джулиано: Да, става за дразнене на маймуна.
Робин пристигна на работа в понеделник сутрин неотпочинала и уморена като след битка, но горда със себе си.
С Матю бяха прекарали повечето от уикенда да обсъждат работата й. В известно отношение (странно да си го помисли след девет години заедно) това бе най-задълбоченият и сериозен разговор, който някога бяха водили. Защо толкова дълго не му беше признала тайния си интерес към детективската работа, родил се дълго преди да срещне Корморан Страйк? Матю бе изглеждал стъписан, когато накрая изповяда пред него, че още от юношеска възраст си е мечтала да работи по криминални разследвания.
— Това е последното, което бих предположил… — промърмори Матю и Робин разбираше, че той негласно прави връзка с причината тя да напусне университета.
— Просто никога не знаех как да ти го кажа — сподели тя. — Мислех, че ще ми се присмееш. Така че не Корморан ме убеди да остана и няма нищо общо със самия него като… като личност. — Беше на косъм да каже „като мъж“, но се спря навреме. — Причината беше у мен. Това искам да върша. Обичам тази работа. Сега той казва, че ще ме обучи, Мат, а аз винаги това съм желала.
Разговорът беше продължил и в неделята, а смутеният и объркан Матю се поклащаше като заоблен речен камък.
— Ще има ли много работа през уикенда? — попита той, изпълнен с подозрения.
— Не знам. Когато е нужно. Мат, обичам тази работа, не разбираш ли? Не искам да се преструвам повече. Просто искам да я върша и ще се радвам да получа подкрепата ти.
Накрая той я прегърна и се съгласи. Тя се постара да не се чувства благодарна, че майка му беше починала, което го правеше — нямаше как да не си го помисли — по-податлив на убеждение, отколкото би бил иначе.
Робин нямаше търпение да съобщи на Страйк за това зряло развитие в личните й отношения, но когато пристигна в офиса, него го нямаше. На бюрото й до елхичката беше оставена бележка с характерния му трудно четлив почерк: