Нямам мляко, излизам да закуся навън, после ще пазарувам в „Хамлис“, искам да изпреваря тълпите.
P. S. Знам кой е убил Куин.
Робин ахна. Грабна телефона и започна да звъни на Страйк, но я посрещна зает сигнал.
Магазинът за детски играчки „Хамлис“ отваряше чак в десет, а Робин не би могла да търпи дотогава. Отново и отново натискаше бутона за повторно избиране, докато отваряше и сортираше пощата, ала Страйк още говореше. Отвори имейлите със слушалка, притисната към ухото си; мина половин час, после цял, а номерът на Страйк все така даваше заето. Тя започваше да се дразни, заподозряла, че това е умишлен трик да бъде държана в напрежение.
В десет и половина лек звън от компютъра извести пристигането на имейл от непознат подател, наречен Clodia2@live.com, който беше изпратил единствено приложение, кръстено FYI.
Робин натисна на него автоматично, все още заслушана в заетия сигнал. Голяма черно-бяла снимка изпълни монитора.
Фонът бе суров — облачно небе и фасадата на стара каменна сграда. Всички на снимката бяха не на фокус с изключение на младоженката, която се бе извърнала и гледаше право в обектива. Носеше дълга, семпла и съвсем по стройното й тяло бяла рокля и стигащ до земята воал, прикрепен с тънка диамантена лента. Черната й коса бе развяна от вятъра също като тюла. Бе хваната за ръка от размазана фигура в костюм. Мъжът до нея се смееше, ала нейното изражение не беше като на никоя булка, която Робин беше виждала. Изглеждаше съсипана, ограбена, тревожна. Очите й бяха вперени в Робин, сякаш само тя й бе приятелка на света, сякаш Робин единствена би я разбрала.
Робин свали от ухото си ръката с телефона и загледа снимката. Беше виждала вече това изключително красиво лице. Веднъж бяха говорили по телефона, Робин си спомняше привлекателно дрезгавия й глас. Това беше Шарлот, бившата годеница на Страйк, жената, която бе зърнала да бяга от същата тази сграда.
Беше толкова красива. Робин усети някакво странно смирение пред невероятната й външност, пред дълбоката й тъга. Шестнайсетгодишна връзка с прекъсвания със Страйк — Страйк с неговата ситно къдрава коса, с боксьорския му профил, с осакатения му крак… Не че тези неща бяха от значение, каза си Робин, докато гледаше ослепително красивата и тъжна младоженка…
Вратата се отвори. Внезапно Страйк се озова до нея с два пазарски плика с играчки в ръцете, а Робин, която не го бе чула да се качва по стълбите, подскочи, сякаш я бе заварил да бърка в кутията за дребни разходи.
— Добро утро — каза той.
Тя посегна бързо към мишката на компютъра и се опита да скрие снимката, преди той да я е видял, ала суетнята й привлече погледа му към екрана. Робин замръзна засрамена.
— Изпрати я преди минути, не знаех какво е, като я отворих. Аз… съжалявам.
Страйк се взира в снимката няколко секунди, после се извърна и остави пликовете с играчки на земята до бюрото й.
— Просто я изтрий — каза той.
Не звучеше тъжен или ядосан, но тонът му бе твърд.
Робин се поколеба, после изтри файла и изпразни кошчето.
— Благодаря — каза той, като се изправи и маниерът му подсказваше, че сватбената снимка на Шарлот няма да се обсъжда. — Имам на телефона си около трийсет пропуснати обаждания от теб.
— А ти какво очакваше? — възбудено се обърна Робин към него. — В бележката си пишеш…
— Трябваше да приема обаждане от леля ми — обясни Страйк. — Час и десет минути разговор, посветен на болежките на всички, живеещи в Сейнт Моус, и то само защото й казах, че ще си ида у дома за Коледа.
Той се засмя при вида на едва скриваното й раздразнение.
— Добре, но ще трябва да е набързо. Сега се сетих, че можем да свършим нещо сутринта преди срещата ми с Фанкорт.
Още с палто, той седна на канапето и в продължение на десет минути изложи в подробности теорията си пред нея.
Когато свърши, настана дълго мълчание. В съзнанието на Робин изникна мъглявият мистичен образ на момчето ангел в местната църква, докато тя гледаше Страйк напълно стъписана.
— С коя част точно имаш проблеми? — попита я меко Страйк.
— Ъ-ъ… — заекна Робин.
— Вече се съгласихме, че изчезването на Куин може да не е било спонтанно, нали? — попита я Страйк. — Ако добавим матрака в къщата на Талгарт Роуд — удобство в къща, която не е ползвана двайсет и пет години — факта, че седмица преди изчезването си Куин е споделил със стареца от книжарницата как му е нужно четиво за заминаването, и твърдението на келнерката от „Ривър Кафе“, че Куин не е бил истински ядосан, когато е крещял на Тасъл, а се е наслаждавал на сцената, според мен можем да градим хипотеза за инсценирано изчезване.