Пет минути по-късно вече бяха на улицата и Робин беше доста разстроена, тъй като Орландо рева и се вкопчи в нея, докато вървяха по коридора. Една трябваше със сила да я удържи да не ги последва.
— Горкото момиче — промълви тихо Робин, та любопитният полицай да не ги чуе. — О, господи, това беше ужасно.
— Затова пък полезно — отбеляза Страйк.
— Взе ли машинописната лента?
— Да — отговори Страйк, озърна се през рамо да се увери, че полицаят вече не се вижда, и извади касетата, увита в проекта за корица на Доркъс, след което я пусна в пликче за улики. — И дори още нещо.
— Сериозно? — учудена попита Робин.
— Възможна следа — обясни Страйк. — Може и нищо да не е.
Той погледна часовника си и ускори крачка, като трепна от болката в протестиращото си коляно.
— Налага се да се забързам, иначе ще закъснея за Фанкорт.
Когато двайсет минути по-късно вече седяха във влака на метрото, отнасящ ги към центъра на Лондон, Страйк попита:
— Нали си наясно какво трябва да свършиш следобед?
— Напълно наясно — отвърна Робин, но с нотка на резервираност.
— Знам, че не е приятна задача…
— Не това ме притеснява.
— И както казах, не би трябвало да е опасно — добави той, готов да се изправи, тъй като приближаваха Тотнъм Корт Роуд, — но…
Нещо го накара да размисли и между гъстите му вежди се появи лека бръчка.
— Косата ти — каза той.
— Какво й е? — попита Робин и притеснено вдигна ръка към нея.
— Много е запомняща се — обясни Страйк. — Нямаш ли шапка?
— Аз… мога да си купя — отвърна Робин, кой знае защо притеснена.
— Вземи от парите за дребни разходи — поръча Страйк. — Повечко предпазливост няма да навреди.
43
Хей-хоп! От суета какъв потоп!
Страйк вървеше по оживената Оксфорд стрийт покрай откъси от шаблонни коледни песни и сезонни поп парчета, после зави вляво по по-тихата и тясна Дийн стрийт. Тук нямаше магазини, само масивни сгради с различни фасади — бели, червени и сиво-кафяви — първите етажи на които бяха офиси, барове, пъбове или ресторанти тип бистро. Страйк спря, за да пропусне прекарването на кутии с вино от ван за доставка до служебен вход: подготовката за Коледа вървеше по-приглушено тук, в „Сохо“, където се събираха хора на изкуството, на рекламата и издателския бизнес, а най-яркият пример бе „Граучо Клъб“.
Беше сива, почти невзрачна сграда с черна дограма и малки декоративни храсти зад лишени от орнаменти издадени балюстради. Престижът й се криеше не в екстериора, а във факта, че относително малцина бяха допускани в този творчески клуб, ограничен само за членове. Страйк влезе през прага с куцукане и се озова в неголямо фоайе. Момичето на рецепцията се обади любезно:
— Мога ли да ви услужа?
— Идвам за среща с Майкъл Фанкорт.
— О, да… вие сте господин Стрик?
— Същият — отвърна Страйк.
Беше насочен към дълго бар помещение с кожени канапета и табуретки, пълно с пийващи преди обяда, и после нагоре по стълбите. Когато се качи горе, Страйк си даде сметка не за пръв път, че обучението му в Отдела за специални разследвания изключваше провеждане на интервюта без официални пълномощия и на територията на заподозрения, където събеседникът му имаше правото да прекъсне срещата, без да се обосновава или извинява. Отделът изискваше служителите му да организират разпитите си в строго определен формат за хора, места, неща… Страйк никога не изпускаше предвид тази ефективна методология, но напоследък беше от голяма важност да прикрива обстоятелството, че складира факти в умствени контейнери. Изискваха се различни техники, когато интервюираш хора, мислещи си, че ти правят услуга.
Зърна набелязаната си жертва веднага щом влезе в бара на втория етаж, където подът бе дървен, а покрай стените бяха подредени канапета в основни цветове с окачени над тях картини от съвременни художници. Фанкорт беше седнал напреко на яркочервено канапе, преметнал ръка върху облегалката му и с леко повдигнат крак в поза на преувеличена непринуденост. Точно зад твърде голямата му глава висеше модернистична картина на Деймиън Хърст, подобно на неонов ореол.