— Лош момент ли случих? — попита, когато старият му приятел отговори.
— Не — увери го Полуърт с любопитство в гласа. — Какво има, Диди?
— Ще ти искам услуга, Чъм. Голяма.
Инженерът, на повече от сто и петдесет километра разстояние в дневната си в Бристол, слушаше детектива, без да го прекъсва, докато той обясняваше какво иска да се направи. Когато накрая приключи, настана пауза.
— Знам, че искам много от теб — каза Страйк, вслушан напрегнато в пукота по линията. — Не знам дори дали ще е възможно в такова време.
— Разбира се, че е възможно — отвърна Полуърт. — Но трябва да видя кога мога да го направя, Диди. Предстоят ми два почивни дни… не вярвам Пени да се зарадва много…
— Да, предположих, че това може да е проблем — каза Страйк. — Съзнавам също, че съществува евентуална опасност.
— Не ме обиждай, правил съм и по-страшни неща — заяви Полуърт. — Не, става въпрос, че искаше да водя нея и майка й на коледно пазаруване… но майната му, Диди, не спомена ли, че това е въпрос на живот и смърт?
— Почти — отвърна Страйк, като затвори очи и се усмихна. — На живот и свобода.
— Значи, няма да има коледно пазаруване, което устройва стария Чъм. Смятай го за сторено, а аз ще ти звънна, ако има резултат, става ли?
— Само се пази.
— Я се гръмни.
Страйк остави телефона до себе си на канапето и потърка лицето си с ръце, все още ухилен. Може би току-що бе поискал от Полуърт да направи нещо още по-шантаво и безсмислено от това, да хване минаваща акула, но Полуърт бе човек, който обичаше опасностите, а моментът изискваше отчаяни мерки.
Последното, което Страйк направи, преди да угаси лампата, бе да препрочете бележките от разговора си с Фанкорт и да подчертае толкова дебело думата „Резача“, че чак проби листа.
45
Не забеляза ли насмешката на копринената буба?
И домът на семейство Куин, и къщата на Талгарт Роуд продължаваха да бъдат претърсвани за улики. Лионора си оставаше в „Холоуей“. Това вече беше игра на изчакване.
Страйк бе свикнал да седи с часове на студа, да наблюдава затъмнени прозорци, да следи безлики непознати; не беше чужд на неотговарящи телефони, неотваряни врати, безизразни физиономии, минувачи в неведение, нито на принудителното мъчително бездействие. Ала различното и смущаващото в този случай бе тихата тревога, стояща като фон на всичко, което вършеше.
В неговата работа трябваше да се дистанцира, но винаги се намираха хора, които влизаха под кожата ти, неправди, които те бодяха. Лионора в затвора с побеляло лице и разплакана, обърканата й дъщеря, уязвима и ограбена и от двамата си родители. Робин беше забола рисунката на Орландо над бюрото си и веселата птичка с червено коремче се взираше към детектива и помощничката му, докато бяха заети с други случаи, като им напомняше, че едно къдрокосо момиче в „Ладброук Гроув“ още чака майка му да се прибере у дома.
Робин поне имаше смислена работа за вършене, макар тя да имаше чувството, че подвежда Страйк. Беше се връщала в офиса два дни подред без резултат от усилията си, с празна торбичка за веществени улики. Детективът я бе предупредил да слага предпазливостта на първо място, да бяга при най-малкия знак, че може да е забелязана или запомнена. Не му се щеше да се разпростира за колко разпознаваема я смяташе дори с прибрана под плетената шапка червеникавозлатиста коса. Просто тя беше много хубава.
— Не съм сигурна, че трябва да бъда чак толкова предпазлива — заяви тя, след като бе спазила най-стриктно инструкциите.
— Да не забравяме с какво си имаме работа тук, Робин — тросна се той, все още усещащ топка от тревога под лъжичката. — Куин не си е изтръгнал сам вътрешностите.
Някои от страховете му бяха странно аморфни. Естествено, той се тревожеше, че убиецът все още можеше да избяга, че има големи зейнали дупки в паяжината на случая, която плетеше, че обяснението му за него дотук се градеше на собствените му дедукции и представи, а му липсваха материални доказателства, които да го направят солидно, за да не бъде оборено от полицията и защитата в съда. Ала сега си имаше други тревоги.