Групата младежи отново стоеше на бетонната площадка пред блока и не пропуснаха Робин да мине с предпазливия респект, който бяха демонстрирали към Страйк две седмици по-рано. Един от тях затанцува на заден ход пред нея, докато тя се приближаваше към вътрешните стълби. Покани я на купон, каза й, че е красива, засмя се презрително на мълчанието й, докато приятелите му отзад се подхилкваха в тъмното и коментираха задника й. Когато влязоха на бетонното стълбище, подигравките на задяващия я младеж отекнаха странно. Тя си каза, че сигурно е най-много на седемнайсет.
— Трябва да се кача горе — заяви му твърдо, когато той се просна напреко на стълбите, за да весели приятелите си, но усети как по скалпа й изби пот. Той е дете — каза си. — А и Страйк е точно зад теб. Мисълта й вдъхна кураж. — Мръдни се от пътя ми, моля — подкани го.
Той се поколеба, подхвърли присмехулен коментар за фигурата й и се отмести. Тя почти очакваше да я хване за крака на минаване, ала той се върна при приятелчетата си и всички дружно заподвикваха мръсни думи зад гърба й, докато се качваше по стълбите. Облекчена, че не е последвана, тя излезе на балкона, водещ към апартамента на Катрин Кент.
Вътре светеше. Робин поспря за секунда, за да се овладее, после натисна звънеца.
След няколко секунди вратата беше предпазливо открехната и отвътре надникна жена на средна възраст с дълга и разчорлена червена коса.
— Катрин?
— Да? — с подозрение изрече жената.
— Имам много важна информация за вас. Трябва да я чуете.
(„Не казвай «трябва да говоря с вас» — беше я обучил Страйк, — нито «имам някои въпроси». Поднеси го, сякаш е в нейна изгода да те приеме. Колкото може по-дълго не й обяснявай коя си. Погрижи се да прозвучи спешно, накарай я да се тревожи, че може да пропусне нещо важно, ако те отпрати. Трябва вече да си вътре, преди тя да е успяла да обмисли. Използвай името й. Създай личен контакт. Не спирай да говориш.“)
— Каква? — попита Катрин Кент.
— Може ли да вляза? — попита Робин. — Тук навън е много студено.
— Коя сте вие?
— Трябва да чуете това, Катрин.
— Коя…?
— Кат? — обади се някой зад нея.
— Репортерка ли сте?
— Приятелка съм — импровизира Робин, а пръстите й вече бяха върху прага. — Искам да ви помогна, Катрин.
— Хей…
Познатото продълговато бледо лице с големи кафяви очи се появи над рамото на Кат.
— Това е жената, за която ти разправях — каза Пипа. — Тя работи при него…
— Пипа — каза Робин и задържа погледа на високото момиче. — Ти знаеш, че съм на твоя страна, има нещо, което трябва да кажа на двете ви, спешно е…
Стъпалото й вече бе почти преминало прага. Робин вложи в изражението си цялата изразителна убедителност, която й беше по силите, и в същото време не откъсваше поглед от уплашените очи на Пипа.
— Пипа, не бих дошла, ако не мислех, че е много важно…
— Пусни я вътре — каза Пипа на Катрин.
В гласа й се долавяше паника.
Антрето беше тясно и пълно с всевъзможни палта. Катрин поведе Робин в малка, осветена от горно осветление дневна със стени в цвят магнолия. На прозорците висяха кафяви пердета от толкова тънка тъкан, че през нея прозираха светлините на насрещните сгради и фаровете на минаващите коли. Вехтият диван бе покрит със замърсена оранжева покривка, килимът бе с абстрактни орнаменти, а на евтината чамова масичка имаше остатъци от китайска храна за вкъщи. В ъгъла на паянтово бюро бе поставен лаптоп. Робин забеляза, прободена от угризения, че двете жени бяха украсявали заедно малка изкуствена елха. На пода лежеше гирлянда с лампички, а на единственото кресло бяха струпани играчки за нея. Една от тях представляваше порцеланов диск с надпис „Бъдещ прочут писател“.
— Какво искате? — настоя да узнае Катрин Кент със скръстени пред гърдите ръце.
Гледаше сърдито Робин с малките си очички.
— Може ли да седна? — попита Робин и го направи, без да изчака отговора на Катрин. („Настани се удобно там, без да проявяваш грубост, така ще й е по-трудно да те прогони“, бе й поръчал Страйк.)
— Какво искате? — повтори Катрин Кент.
Пипа застана пред прозореца, втренчена в Робин, и тя видя, че премята в ръцете си коледно украшение — мишка, облечена като Дядо Коледа.