Беше едва четири часът, слънцето залязваше, а безкрайният дъжд ставаше по-студен. Коледни лампички просветваха през витрината на италианска закусвалня и мислите на Страйк се насочиха към Корнуол, който на няколко пъти през деня бе нахлувал в съзнанието му — зовеше го, нашепваше му.
Колко време бе минало, откакто не се бе връщал у дома в това красиво крайбрежно градче, където бе прекарал най-спокойната част от детството си? Четири години? Пет? Срещаше се с леля си и чичо си, когато те се наканеха да „направят посещение на Лондон“, както се изразяваха стеснително, отсядаха в дома на сестра му Луси и се радваха на развлеченията, предлагани от метрополиса. Последния път Страйк беше завел чичо си на „Емирейтс“ да гледат мач на „Арсенал“ срещу „Манчестър Сити“.
Телефонът завибрира в джоба му: Робин, последвала стриктно инструкциите му, пращаше съобщение, вместо да позвъни.
Г-н Гънфри моли за нова среща утре в 10 в неговия офис, имал да ти казва още неща. Рх
Благодаря, написа й Страйк.
Никога не прибавяше целувки към есемесите си, ако не бяха до леля му или до сестра му.
В метрото обмисли следващите си ходове. Мисълта за местонахождението на Оуен Куин действаше като сърбеж на мозъка му; беше отчасти раздразнен, отчасти заинтригуван, че писателят се бе оказал така мъчно откриваем. Извади от портфейла си листчето, дадено му от Елизабет Тасъл. Под името Катрин Кент имаше адрес на висок жилищен блок във „Фулъм“ и номер на мобилен телефон. В долния край бяха напечатани две думи: инди автор.
Страйк познаваше Лондон не по-малко щателно от кой да е таксиметров шофьор. Макар като дете да не бе имал достъп до изисканите райони, живял бе къде ли не из града с неговата покойна майка, дето не спираше да се мести като някой номад: обикновено като самонастанили се в общинско жилище, но от време на време, ако приятелят й за момента можеше да си го позволи, и в по-здравословна обстановка. Познат му бе адресът на Катрин Кент: „Клемънт Атли Корт“ бе квартал със стари общински жилищни сгради, много от които вече бяха продадени на частни лица. Грозни квадратни тухлени кули с балкони на всеки етаж, те бяха разположени на няколкостотин метра от къщи за по един милион лири във „Фулъм“.
Никой не го чакаше у дома, стомахът му бе препълнен с кафе и пастички от дългия престой в „Кафе Неро“. Вместо да хване Северната линия на метрото, той взе тази, водеща към Западен Кенсингтън, и пое, вече по тъмно, по Норт Енд Роуд покрай закусвални за къри и малки магазинчета със спуснати капаци, огънали се под тежестта на рецесията. Когато Страйк стигна до високите блокове, които търсеше, нощта вече бе паднала.
„Стафорд Крипс Хаус“ беше блокът най-близо до главната улица, разположен зад нисък и модерен медицински център. Оптимистичният архитект на общинските жилища, вероятно замаян от социалистически идеализъм, бе дал на всяко от тях малко балконче. Нима си бе представял щастливите обитатели да отглеждат цветя в сандъчета и надвесени над парапета, да поздравяват приветливо съседите си? Практически всички тези външни площи бяха използвани от живеещите като складове: стари матраци, детски колички, кухненски уреди, купчини стари дрехи, изложени на природните стихии — сякаш бе направен напречен разрез на шкафове, пълни с боклуци, та да бъдат на публичен показ.
Групичка младежи с качулки, пушещи край големи пластмасови контейнери за рециклиране, го огледаха преценяващо, когато мина покрай тях. Беше по-висок и широкоплещест от всичките.
— Направо е планина — дочу един да подхвърля, докато се отдалечаваше от тях, отмина неизбежно повредения асансьор и се насочи към бетонните стълби.
Апартаментът на Катрин Кент беше на третия етаж и до него се стигаше през открит балкон, опасващ цялата ширина на сградата. Преди да почука на вратата, Страйк забеляза, че за разлика от съседите си, Катрин беше окачила истински завеси на прозорците си.