— Кой ми праща частен детектив? Тя е, нали? — изрече свирепо.
— Нает съм да открия писателя Оуен Куин — обясни Страйк. — В неизвестност е почти от две седмици. Знам, че сте негова приятелка…
— Не, не съм — отсече тя и се наведе да вдигне пликовете си, които издрънчаха тежко. — Можете да й предадете от мен, че й го отстъпвам изцяло.
— Вече не сте му приятелка? И не знаете къде е той?
— Не ща и да го знам къде е.
Една котка се разходи арогантно по каменния перваз на балкона.
— Може ли да ви попитам кога за последен път…
— Не, не може — отвърна тя с гневен жест, едната торба в ръката й се разлюля и Страйк трепна, уплашен, че котката, която се бе изравнила с нея, ще бъде съборена отвъд ръба.
Животното просъска и скочи долу. Жената отправи към нея бърз и злобен ритник.
— Проклета твар! — изръмжа и котката се изниза надалече. — Отместете се, моля, искам да си вляза вкъщи.
Той направи няколко крачки встрани от вратата, за да й отвори път към нея. Тя не успяваше да си намери ключа. След няколко секунди на неловки опити да си бръкне в джобовете, както държеше пликовете, беше принудена да ги пусне в краката си.
— Господин Куин е изчезнал, след като имал скандал с агентката си по повод последната му книга — каза Страйк, докато Катрин ровеше из палтото си. — Питах се дали…
— Не ме интересува книгата му. Не съм я чела — добави.
Ръцете й се тресяха.
— Госпожо Кент, съпругата на господин Куин твърди, че някаква жена отишла у тях да го търси. Според описанието бих казал…
Катрин Кент беше намерила ключа, но го изпусна. Страйк се наведе да го вдигне и тя го грабна от ръцете му.
— Не знам за какво говорите.
— Не сте ли ходили в дома му да го търсите миналата седмица?
— Казах ви, не знам къде е той, нищо не знам — тросна се тя, тикна ключа в ключалката и го превъртя.
Отново хвана двата пазарски плика, единият от които пак изтрака. Страйк забеляза, че е от местна железария.
— Това изглежда тежко.
— Поплавъкът на тоалетната ми се скапа — гневно съобщи тя и след тези думи тръшна вратата под носа му.
10
Вердон: Дойдохме да се бием.
Клермон: И ще се бием, господа. Ще се бием здраво, но нека е за кратко…
Робин излезе от метрото на следващата сутрин, стиснала излишния чадър. Усещаше се изпотена и в дискомфорт. След дни на непрестанни дъждове, на влакове в метрото, изпълнени с мирис на мокри дрехи, на хлъзгави тротоари и на прозорци с вечните дъждовни капки внезапната промяна към слънчево и сухо време я бе сварила неподготвена. Други можеха да се чувстват разведрени от това, че непрестанните порои и надвисналите сиви облаци си бяха отишли, но не и Робин. Двамата с Матю си бяха устроили тежък скандал.
Изпита едва ли не облекчение, когато отвори стъклената врата с гравирано върху нея името на Страйк и названието на професията му, и видя, че шефът й говори по телефона в собствения си кабинет на затворена врата. Смътно осъзнаваше, че трябва да се вземе в ръце, преди да се изправи пред него, защото тъкмо Страйк бе темата на снощната разправия.
— Поканила си го на сватбата? — изрекъл бе остро Матю.
Тя се бе опасявала, че Страйк може да спомене за поканата по време на разпивката им същата вечер и че ако Матю не беше предварително предупреден, Страйк щеше да поеме главния удар от недоволството на годеника й.
— Откога каним хора, без да се съветваме един с друг? — осведоми се Матю.
— Имах намерение да ти кажа. Мислех, че съм го направила.
И тогава Робин се ядоса на себе си. Никога преди не беше лъгала Матю.
— Той ми е шеф, ще очаква да бъде поканен.
Което не беше истина; тя се съмняваше Страйк изобщо да го вълнува този въпрос.
— Добре де, аз искам да присъства — каза, което най-сетне беше искрено твърдение.
Щеше й се да сближи служебния си живот, който й доставяше по-голямо удовлетворение от всякога, с личния си, който засега се дърпаше от сближаването. Имаше желание да съшие двата заедно в едно дружно цяло и да зърне Страйк сред гостите, одобряващ (Одобряващ! Защо пък трябваше той да одобрява?) брачния й съюз с Матю.