— Къде си? — попита тя и му прозвуча нервна.
Чуваха се шумовете на пъба — разговори и смехове.
— В Крауч Енд.
— О, боже — промълви тя едва чуто. — Ще ти отнеме цяла вечност…
— Ще взема такси — увери я той. — Пристигам по най-бързия начин.
Защо Матю бе избрал пъб в „Уотърлу“, почуди се Страйк, докато се движеше с таксито по Ъпър стрийт. За да е сигурен, че Страйк ще трябва да пътува дълго? За отмъщение, дето при предишните им опити за среща Страйк беше избирал заведения, удобни за него? Страйк се надяваше, че в „Кингс Армс“ сервират храна. Внезапно се почувства много гладен.
Отне му четирийсет минути да стигне до мястото, отчасти защото по улицата с работнически жилища от деветнайсети век, на която се намираше пъбът, беше невъзможно да се мине с автомобил. Страйк предпочете да слезе и да сложи край на опитите на навъсения шофьор на таксито да намери логика в номерацията на сградите, която очевидно не следваше нормалната последователност, и продължи пеша. Питаше се дали Матю не е избрал заведението тъкмо защото бе трудно за откриване.
„Кингс Армс“ се оказа живописен викториански ъглов пъб, входовете на който бяха заобиколени от млади мъже в костюми, явно дошли от работа, и такива, които приличаха на студенти. Всички пушеха и пиеха. Малкото множество бързо се раздели пред него при приближаването му, като му отвори по-широко пространство, отколкото бе нужно дори за мъж с неговите размери. Когато прекоси прага към малкия бар, Страйк се зачуди — не без известна спотаена надежда, че може да се случи — дали няма да го помолят да напусне заради мръсните му дрехи.
Междувременно в шумния заден салон, който всъщност беше вътрешен двор със стъклен покрив, задръстен със стари мебели, Матю си гледаше часовника.
— Почти и петнайсет е — уведоми той Робин.
Изряден в своя костюм и вратовръзка, той беше — както обикновено — най-хубавият мъж в салона. Робин беше свикнала жените да го оглеждат, когато минаваше край тях; така и не можа да реши доколко Матю си даваше сметка за бързите им пламнали погледи. Седнал на дългата дървена пейка, която бяха принудени да споделят с компания шумни студенти, висок метър и осемдесет, с мъжествена раздвоена брадичка и искрящи сини очи, той приличаше на породист жребец, затворен в конюшня с планински понита.
— Ето го и него — съобщи Робин с бликнало облекчение, примесено с мрачно предчувствие.
Страйк сякаш бе станал по-едър и грубоват, откакто напусна офиса. Движеше се с лекота към тях през препълненото помещение, с поглед към яркорусата глава на Робин. В едната си голяма ръка държеше халба „Хопхед“.
Матю се изправи. Имаше вид, сякаш се напряга, приготвен за изпитание.
— Корморан… здравей… откри го.
— Ти си Матю — каза Страйк и протегна ръка. — Съжалявам, че закъснях толкова. Опитах се да се измъкна по-рано, но бях с един, на когото не можеш да обърнеш гръб без позволение.
Матю му отвърна с безизразна усмивка. Очаквал бе Страйк да сипе тъкмо такива коментари: драматизиращи работата му, целящи да й придадат мистериозност. А и имаше вид, сякаш бе сменявал гума.
— Сядай — каза Робин на Страйк притеснено, като се отмести толкова в края на пейката, че имаше опасност да се катурне. — Гладен ли си? Тъкмо обсъждахме да поръчаме нещо.
— Храната е прилична тук — обясни Матю. — Тайландска. Не е чак като в „Манго Трий“, но става.
Страйк се усмихна без грам сърдечност. Очаквал бе Матю да е такъв: да подхвърля имена на ресторанти в Белгрейвия, та да се покаже какъв изпечен столичанин е станал само след една година, прекарана в Лондон.
— Как мина следобед? — обърна се Робин към Страйк.
Мислеше си, че ако само Матю чуеше какви неща върши Страйк, щеше да бъде запленен като нея от естеството на детективската работа и всичките му предразсъдъци щяха да се изпарят.
Ала краткото описание на Страйк на следобеда му, в който бяха пропуснати всякакви идентифициращи подробности за замесените, бе посрещнато със зле прикрито безразличие от страна на Матю. Страйк предложи и на двама им по питие, тъй като държаха празни чаши.
— Би могъл да покажеш малко интерес — просъска Робин на Матю, щом Страйк тръгна към бара и се отдалечи на разстояние да не може да чуе.
— Робин, той се е срещнал с някакъв в магазин — изтъкна Матю. — Съмнявам се, че скоро ще наддават за филмови права по тази случка.
Доволен от собствената си духовитост, той насочи вниманието си към менюто върху черната дъска, опряна на отсрещната стена.