— Защо?
— По повод един случай — уклончиво отговори Страйк. Той никога не споделяше с Кълпепър подробности за разводите във висшето общество и за бизнес споровете, които разследваше, въпреки честите молби на журналиста. — Не забравяй, че съвсем скоро дадох рамо на кариерата ти.
— Да, добре — избъбри неохотно онзи след кратко колебание. — Защо пък да не ти услужа?
— Тя неомъжена ли е? — попита Страйк.
— Какво, и с чукане ли искаш да те уредя? — възкликна Кълпепър, повече развеселен, отколкото възмутен, че Страйк би могъл да сваля братовчедка му.
— Не, искам да знам дали ще изглежда подозрително, ако тя ме заведе на партито.
— А, ясно. Май току-що се раздели с някакъв. Не знам. Ще ти пратя номера й в есемес. Чакай само да дойде неделя — добави Кълпепър с едва сдържано злорадство. — На лорд Паркър ще му се стовари на главата истинско цунами.
— Първо позвъни на Нина по моя повод — помоли Страйк. — Обясни й кой съм, та да е наясно какво става.
Кълпепър се съгласи да го стори и затвори. Тъй като не се беше разбързал особено да се върне при Матю, Страйк допуши цигарата си докрай, преди да влезе отново в заведението.
Докато вървеше през салона с наведена глава, за да избегне накичените висящи тигани и разни пътни знаци, Страйк си помисли, че това претъпкано пространство е като Матю: голямо престараване имаше в него. Декорът включваше старомодна печка и античен скрин, кошници за пазаруване, стари гравюри и чинии — накратко, куп аранжирани вехтошарски находки.
Матю се бе надявал да довърши нудлите си, преди Страйк да се върне, та да подчертае продължителното му отсъствие, но не бе успял. Робин изглеждаше нещастна и докато се питаше какви ли думи са си разменили насаме, на Страйк му домъчня за нея.
— Робин каза, че играеш ръгби — каза той на Матю, решен да направи усилие. — Стигнал си до окръжния отбор, така ли беше?
Водиха насилен разговор в продължение на половин час; най-леко вървеше, когато Матю имаше възможност да говори за себе си. Страйк забеляза навика на Робин да подсказва на Матю думички и реплики, все насочващи към области, където той би могъл да блесне.
— Откога сте заедно двамата? — попита.
— От девет години — отвърна Матю и предишната му войнственост се върна донякъде.
— Толкова отдавна? — учуди се Страйк. — Още от университета ли ходите?
— От училище — уточни Робин усмихната. — От шести клас.
— Не беше голямо училище — подхвърли Матю. — Тя беше единственото умно момиче, дето го докарваше и на външност. Нямах избор.
„Нещастник“, помисли си Страйк.
Пътят им към дома беше общ до станцията на метрото „Уотърлу“. Вървяха в мрака и продължаваха да бъбрят неангажирано, а после се разделиха на входа на метрото.
— Е, това беше — рече Робин безнадеждно, докато с Матю се придвижваха към ескалатора. — Приятен е, нали?
— Точността му много куца — отвърна Матю, не намерил друго възражение срещу Страйк, което да не прозвучи налудничаво. — Сигурно и на сватбата ще закъснее с четирийсет минути и ще провали венчавката.
Но бяха постигнали безмълвно споразумение относно присъствието на Страйк и макар да нямаше искрен ентусиазъм, Робин си казваше, че би могло да е и по-зле.
Междувременно Матю мълчаливо размишляваше над неща, които не би признал пред никого. Робин съвсем точно бе описала външността на шефа си — подобната на срамно окосмяване коса, боксьорския профил — ала Матю не беше очаквал Страйк да е толкова едър. Стърчеше с няколко сантиметра над Матю, който беше привикнал да е най-високият в обкръжението си. Нещо повече, макар да би му се видяло като безвкусно перчене, ако Страйк бе говорил за преживяванията си в Афганистан и Ирак или бе им разправил как е пострадал кракът му, или при какви обстоятелства е спечелил медала, от който Робин толкова се впечатляваше, мълчанието му по тези теми му се бе сторило още по-дразнещо. Геройският ореол на Страйк, вълнуващият му живот с пътувания и опасности бяха надвиснали безмълвно над разговора.
Във влака Робин също седеше мълчалива до него. Вечерта не й бе доставила удоволствие, ни най-малко. Никога преди не бе познавала Матю такъв; или поне никога не го бе виждала такъв. Страйк бе причината, мислеше си тя озадачена, докато влакът ги поклащаше. Страйк я бе накарал някак да види Матю през неговите очи. Нямаше представа точно как го бе направил — тези въпроси към Матю за ръгбито… Някои хора биха ги приели за любезност, но Робин бе по-наясно за нещата… Или просто му бе ядосана за закъснението и му вменяваше вина за действия, които не бяха преднамерени?