В такива моменти Страйк си припомняше с носталгия армията, анонимността на военната кариера, където миналото и произходът ти почти за нищо не се брояха, защото важна бе способността да си вършиш работата. Когато беше в Отдела за специални разследвания, най-личният въпрос, който му бе отправян, бе дали би повторил странното съчетание от имена, с което го бе насадила неговата екстравагантна и неконвенционална майка.
Движението по Чаринг Крос Роуд вече бе станало натоварено, когато Страйк излезе от метрото. Настъпваше ноемврийското утро, сиво и унило, пълно с блуждаещи сенки. Зави по Денмарк стрийт напълно изцеден и грохнал, с надеждата за кратка дрямка преди появата на следващия му клиент в девет и половина. Помаха на момичето от магазина за китари, с което често изпушваха заедно по цигара на улицата, и си отвори черната входна врата до „Бар кафе 12“, след което заизкачва металното стълбище, виещо се около клетката на повредения асансьор. Мина покрай вратата на графичния дизайнер на първия етаж, покрай стъклената врата на собствения си офис на втория етаж и стигна до третия с най-малката площадка, където сега бе домът му.
Предишният обитател, управител на бара долу, се бе преместил в по-здравословно жилище и Страйк, който бе спал в офиса си в продължение на няколко месеца, бе подскочил при възможността да наеме апартаментчето, благодарен, че проблемът с неговата бездомност бе намерил тъй лесно решение. Пространството под стрехите беше малко по които и да било стандарти, а още повече за мъж с ръст сто и деветдесет сантиметра и половина. Едва имаше място да се обърне под душа; кухнята и дневната бяха неудобно свързани, а спалнята бе почти изцяло запълнена от двойното легло. Част от вещите на Страйк още си бяха по кашони на площадката въпреки протестите на хазаина.
Малките прозорци гледаха над покриви, а Денмарк стрийт бе далеч долу. Постоянното вибриране на басите от бара на партера бе приглушено и собствената музика на Страйк често напълно го удавяше.
Вроденото чувство на Страйк за ред си проличаваше навсякъде: леглото беше оправено, съдовете чисти, всичко бе на мястото си. Имаше нужда от бръснене и душ, но това можеше да почака; след като окачи палтото си и нагласи алармата за девет и двайсет, опъна се на леглото, както си беше с дрехите.
Заспа за секунди, а след още няколко — или така му се стори поне — беше отново буден. Някой чукаше на вратата му.
— Прощавай, Корморан, много съжалявам…
Сътрудничката му, висока млада жена с дълга червеникаворуса коса, го погледна с молба за извинение, но при вида му изражението й премина в ужасено.
— Добре ли си?
— Заспал бях. Не съм мигвал цяла нощ… две нощи.
— Ужасно съжалявам — повтори Робин, — ала е девет и четирийсет, Уилям Бейкър вече е тук и започва да става…
— По дяволите — измърмори Страйк. — Явно не съм нагласил алармата както трябва. Дай ми пет минути…
— И това не е всичко — додаде Робин. — Дошла е и една жена. Казва, че няма назначена среща. Обясних й, че не разполагаш със свободно време за друг клиент, но тя отказва да си тръгне.
Страйк се прозя и потърка очи.
— Пет минути. Виж там, поднеси им чай.
След шест минути с чиста риза и миришещ на паста за зъби и дезодорант, но все така небръснат, Страйк влезе в предния кабинет, където завари Робин седнала пред компютъра си.
— Е, по-добре късно, отколкото никога — подхвърли Уилям Бейкър със суха усмивка. — Късмет имате с тази хубавичка секретарка, иначе щях да се отегча и да си тръгна.
Страйк видя как Робин пламна от гняв, след което се извърна и преднамерено задълбочено се зае да сортира пощата. Имаше нещо обидно в начина, по който Бейкър бе произнесъл думата „секретарка“. Безупречен в костюма си на тънко райе, директорът на компания бе наел Страйк да разследва двама от членовете на борда й.
— Добро утро, Уилям — каза Страйк.
— А извинение няма ли? — избъбри Бейкър с очи, вперени към тавана.
— Здравейте, коя сте вие? — попита Страйк, като го игнорира и се обърна към слабичката жена на средна възраст в старо кафяво палто, която седеше на канапето.