Докато таксито минаваше през тунела „Блакуол“ под Темза и ги откарваше към Южен Лондон, Страйк си даде сметка, че актът да заведе Нина на семейно парти бе декларация на антиконформизъм. Въпреки конвенционалната бутилка вино в скута й тя беше силно възбудена, щастлива от шанса да рискува. Живееше сама и говореше за книги, не за бебета; накратко, не бе типът жена на Луси. Близо час след като бе тръгнал от Денмарк стрийт, с портфейл, олекнал с петдесет лири, Страйк помогна на Нина да излезе сред студената тъмнина на улицата на Луси и я поведе по пътеката под голямата магнолия, която доминираше в предния двор. Преди да натисне звънеца, Страйк с известна неохота призна:
— Май трябва да те предупредя, че това е вечеря за рожден ден. Моят.
— О, трябваше да ми кажеш! Честит…
— Не е днес — пресече я Страйк. — Не си прави труда.
И позвъни на вратата.
Отвори им Грег, зетят на Страйк. Последва поредица от потупвания по рамото, както и преувеличена радост от появата на Нина. Подобна емоция обаче очевидно не присъстваше у Луси, която забързано изскочи в антрето, стиснала шпатула като меч и запасала престилка върху празничната си рокля.
— Не спомена, че ще доведеш някоя! — изсъска тя в ухото на Страйк, когато той се наведе да я целуне по бузата.
Луси беше ниска, руса и кръглолика; никой не отгатваше, че са брат и сестра. Тя бе резултат от друга връзка на майка им с известен музикант. Рик бе ритъм китарист, който, за разлика от бащата на Страйк, поддържаше топли отношения с потомството си.
— Нали ме накара да дойда с гост — измърмори Страйк на сестра си, докато Грег въвеждаше Нина в дневната.
— Не те накарах, а попитах ще го направиш ли — сърдито рече Луси. — О, боже… Ще трябва да поставя допълнителен… и горката Маргърийт…
— Коя е Маргърийт? — попита Страйк, но Луси вече бързаше към трапезарията с вирната шпатула, оставила почетния си гост сам в антрето.
С въздишка Страйк последва Грег и Нина в дневната.
— Изненада! — възкликна рус мъж с оредяваща над челото коса, като се изправи от дивана, където очилатата му жена засия срещу Страйк.
— Боже милостиви — рече Страйк и забърза да стисне протегнатата към него ръка с искрено удоволствие. Ник и Илса бяха двама от най-старите му приятели, единствените, в лицето на които двете половини от ранната му младост — Лондон и Корнуол — се пресичаха и бяха щастливо женени.
— Никой не ми каза, че ще сте тук!
— Ами тъкмо това е изненадата, Оги — каза Ник, докато Страйк целуваше Илса. — Познаваш ли Маргърийт?
— Не — отговори Страйк. — Не я познавам.
Ето защо, значи, Луси бе искала да знае ще води ли някоя със себе си; по такъв тип жена си въобразяваше, че ще се увлече и ще заживее завинаги с нея в къща с магнолия в предния двор. Маргърийт беше мургава, с мазна кожа и намусена, облечена беше в лъскава ярколилава рокля, купена, когато е била малко по-слаба. Страйк беше сигурен, че е разведена. Вече бе развил непогрешим усет на тази тема.
— Здравей — каза тя, докато слабата Нина в черната й рокля с презрамки бъбреше с Грег; в краткия поздрав се съдържаше цял океан горчивина.
Така че на масата за вечеря седнаха седем души. Страйк не бе виждал много приятелите си от цивилния живот, откакто по инвалидност бе напуснал армията. Доброволно поетото голямо натоварване в работата му беше заличило границите между работни и почивни дни и сега той отново осъзна колко много харесваше Ник и Илса и колко много бе за предпочитане да са само тримата някъде, да си побъбрят и да хапнат къри.
— Откъде познавате Корморан? — попита ги Нина с живо любопитство.
— Аз му бях съученичка в Корнуол — каза Илса и се усмихна на Страйк през масата. — От време на време. Той ту си идваше, ту заминаваше, нали така беше, Корм?
И историята на фрагментираното детство на Луси и Страйк бе обсъдена по време на пушената сьомга, както и пътуванията им с тяхната странстваща майка и редовните им завръщания в Сейнт Моус при лелята и чичото, които бяха заместили родителите им през детството и юношеството.
— А после Корм отново бе отведен в Лондон от майка си, когато беше… на колко… на седемнайсет ли? — каза Илса.
Страйк виждаше, че разговорът никак не е приятен за Луси; тя мразеше да се говори за необичайното им възпитание и за прословутата им майка.
— Където пък попадна в едно доста сурово училище с мен — вметна Ник. — Хубави времена бяха.